Михаела Петрова
„В игрите е най-интересно, когато все още ти е трудно” – синът ми беше стигнал до това заключение още при първите си срещи с геймърството. Още тогава си помислих: „То и в живота е така”.
Колкото и да ни се иска да си починем, да ни стане малко по-лесно, истината е, че когато постигнем известно ниво на стабилност и относителен баланс, става леко скучно. Разбира се, всички ние сме майстори на създаването на нови предизвикателства, които отново да вдигнат нивото на „трудно” – тази игра я играем през целия си съзнателен живот. Напълно неосъзнато.
Тънкият момент е, че когато не се усетим навреме, когато един етап е завършен, вместо да се отдадем на тъй бленуваното „спокойствие”, всъщност зацикляме в неговата повтаряемост. И обикновено някак подсъзнателно си предизвикваме някоя беля, която да ни извади от скуката и отново да задвижи кардиограмата – да ни даде кауза, смисъл, работа, която трябва да се свърши щеш-не щеш.
Наскоро имахме екипно обучение. Да си призная, бях малко скептична, но се оказа, че това беше един от най-приятните дни, прекарани с работния ни екип. По много причини. Най-вече защото игровите модели и задачите, които менторът ни даваше, отключи истинското, човешкото лице на всеки от нас. Форматът ни даде възможност да разширим границите на служебните си задължения и да внесем повече от личната си мъдрост и опит, която обичайно пазим за приятелите си. Разбира се, случвало се е и преди да общуваме по този начин, но много отдавна не обядваме заедно, разделени сме в отделни стаи на различни етажи, служебният мейл е най-честата ни комуникация и някак изгубихме връзка. Станахме си скучни.
Докато обсъждахме най-различни неща и се изслушвахме, разбрах, че много от нас са започнали да мислят за смяна на работата. Не за друго, а именно, защото ни е станало скучно.
Постигната е рутина, работата си върви, всеки знае какво прави и как да го направи – тоест постигнали сме ниво на баланс. А вярвайте ми, това ми изглеждаше „мисия невъзможна” преди 3 години, когато за първи път се събрахме. И все пак се е случило и по тази причина е започнало да изглежда, че „тук няма развитие”.
Менторът ни каза, че всички компании, фирми, дори и тези, най-малките, със семейния бизнес стигат до такива моменти. Сравни го с изстрелването на ракета. Има напрежение, тревоги, тренировки, стиковки докато ракетата се изстреля в открития космос. След това влиза в орбита и това е. Кръжи си. Следват рутинни действия по мисията и на земния, и на космическия екипаж. Един колега каза, че ей това го побърква.
Аз упорствах, че не може да няма интересни неща, които да изследваш докато кръжиш в орбита, но повечето колеги си признаха, че по-скоро имат желание да изпаднат в хибернация. И да си кажа честно, ако пътуването е само за да си кръжиш в орбита, без да продължиш нататък към непознати светове, червееви дупки или срещи с други цивилизации и на мен би ми станало скучно.
В подобно състояние на кръжене в орбита изпадат и много взаимоотношения – интимни и приятелски дори. Постигнали сте онова състояние, в което връзката ви се движи на автопилот.
В такива моменти, освен ако нямате повече от две деца, които да поддържат нивото на „трудно” и периодично да ви докарват до състояние само на едно желание „поне два дни само за себе си”, обикновено двойката преживява нещо драматично. Докарваме си го подсъзнателно. Не защото сме каръци, не защото „съдбата ни била такава”, а защото сме творци, които не понасят да им е скучно. И цикълът може да се повтаря точно толкова дълго, колкото трае собствената ни неосъзнатост, че вместо травматично събитие, може да си сътворим нещо въздигащо, вълнуващо и интересно, стига да приемем, че отначало ще ни бъде трудно. И въобще няма да знаем как „да я играем” тази нова игра.
Понякога си мисля, че този отказ да научим новите игри е истинският белег на старостта. Когато човек е млад, някъде до средата на 40-те, има естествен импулс да научава нови неща. Да изследва непознати територии. Да учи езици, да ходи на спорт, танци, йога, да се стреми към пътешествия – навътре и навън за да опознае и себе си, и други хора и култури. Дори да се запише да следва нещо различно, да направи докторантура. По-лесно завързва нови запознанства и те всички са някак обещаващи – крият потенциал за интимност, бизнес или приключение. В един момент се уморяваме. Точно както Ромен Гари го е описал в „Големия дрешник”: „Така, както ме гледате, ще станат точно двайсет години, откакто не съм се вълнувал. В дълбочина, искам да кажа.
Естествено, понякога някоя лека вълничка набраздява повърхността; никой, млади момко, не може да избегне полъха на вятъра. Но в дълбочина, нищо. Пълно спокойствие, тиня. Ни най-малко вълнение. Впрочем, изобщо не зная какво има там, на дъното, никога не съм поглеждал, не смея.
От друга страна, съвсем сигурно е, че има нещо. Скрито в тинята. Залепено за дъното. Свито на топка. Напълно обезумяло. Стаило дъх. Настръхнало. Тракащо със зъби. Брр, брр... И знаете ли какво е то? Животът, млади момко, животът...”
Това е моментът, в който избираме дали да се оставим и да остареем без да срещнем това напълно обезумяло „нещо”. Когато усетим скуката, това е белег, че сме усвоили само външните белези на живота. Захванали сме се добре за куките му. Стабилизирането, „излизането в орбита” е само етапът, в който сме се скачили добре с „матрицата” на тази реалност.
Тогава идва моментът сами и напълно осъзнато да повишим нивото на „трудно” – да се осмелим да се гмурнем към истинската същност на живота.
Необходим е кураж, но нищо друго не си струва.
Виж още:
- В търсене на вълшебното хапче: диагнозата „Трябва ми чудо”
- Взаимоотношенията с работата също са партньорство
- Капаните на емоционалното наследство
- Любовта е дом
- Винаги всичко е наред
- Защо отказвам да участвам в междуполовата война
