Да удариш жена е най-голямото безсилие. Това е равносилно на такава слабост, която не може да се опише. Слабост, която граничи с пълно безсилие. Слабост, която е следствие от тежки комплекси. Обещах си да не пиша конкретно за случая с пострадалото момиче от Стара Загора, но това е тема, която дълго няма да изчезне в пространството, затова ще използвам именно нея, за да илюстрирам онова, което искам да кажа. Така най-добре ще ме разберете, без да се налага да правя допълнителни пояснения.
Защото това, което се случи, е зверство, а за зверствата трябва да се говори. И то не само три дни.
Любовта е докосване. Любовта е нежност. Любовта е ласка. Любовта е всичко, което насилието не е. Насилието не е целувка. То – с цялата му първобитна, ужасяваща природа, трябва да бъде абсолютно заклеймено от обществото като престъпление, защото то е престъпление. Дали ще е към човек или животно – няма значение. Сега имаме фрапиращ случай, който би могъл да прикове вниманието.
Обезобразяване с макетно ножче. 400 шева. Лека телесна повреда. Питам се – ако това е лекото – кое е тежкото? Убийство? Кой знае – виждали сме какво ли не в тази държава и какви ли не недопустими деяния от мъже, които до вчера са обичали жените си.
Как е възможно да причиниш това на друго човешко същество? Да посегнеш по такъв начин на красотата означава, че ти самият си плашещо грозен отвътре. Някои казват – кой знае какво е направило момичето, за да се стигне дотук. Няма такъв филм. Унижението не би могло да бъде заслужено. С лека ръка да погазиш всичко човешко и да го стъпчеш като мравка, да нараняваш и премазваш, без да ти мигне окото.
Говорим си за...
Ето това е престъпното. Защото утре може да бъде ваш близък или близка. И тогава какво? Все същото? До следващия път. До безкрай. Този кръг не бива да остава затворен. Трябва да го зачеркнем. С общи усилия. С всички сили.
Домашното насилие е чудовище, което всеки божи ден отнема невинни животи. Не искам да вярвам, че то е безсмъртно. Не искам да вярвам, че няма начин то да бъде унищожено, защото знам, че има. Обществото го показва. Обществото не иска повече това да продължава. Обществото е изтощено от такива случки. Изтощено е от нарязани жени и други такива, вкарани в куфари. Изтощено е от толкова много мъка. Изтощено.
Но и е по-готово от всякога да се бори срещу системата. Виждам го. Усещам го. Няма връщане назад. Само напред можем да вървим. Към истинската промяна. Към нежността, която ни липсва. До изкореняването на всякакво насилие. До пълното изчезване на тази дума от речника. За да живеем по-нормално, ето защо. Дано има справедливост. Нужно е, повече от всякога.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Писмо до Шинейд О’Конър – до поискване
- Отново се делим, вместо да се обединим
- Словото и необходимостта от него във всяко време
- Значението на женското мълчание
- За времето на ръцете, които се пускат
