Да обичам или да бъда обичана...

09.10.2018 18:00

Разбира се, най-добре е, когато всички се обичат. Но маниерът на изразяване е толкова индивидуален, че често въпросът: обичам ли, обичана ли съм и кое от двете предпочитам, ни вълнува както когато някой ни прецака с грамажа на пазара.

Прекрасно е да има взаимност, обаче тя се изгражда с годините и преживяванията. А понякога се разгражда. Случаите са различни. Избухва и в моментите на влюбване и действа докато всеки един от двойката не започне да си задава важните въпроси: иска ли да продължи живота си с този човек и може ли да си го позволи с оглед на другите си приоритети.

Още от Авторите

Познавам много жени, които предпочитат да бъдат обичани. Дори да не изпитват същото. Това ги кара да чувстват, че имат скала, на която да се подпрат. Сигурен гръб. Осигурен дом и подкрепа. И е видно, че когато са обичани, разцъфват. Красота и женственост извира от походката, очите, ръцете, косата, от цялата им същност. Излъчват щастие. Или поне така изглеждат, дори и да не са щастливи чак през цялото време. Те и не са. Сърдят се, цупят се, капризничат, изискват, плачат, имат си своите лични драми. Но въпреки това сияят, подкрепени от увереността, че са обичани.

Има обаче и много жени, за които е трудно да понесат бремето на това да бъдат обичани, без сами да го изпитват – дълбоко, истински, изпепеляващо. Посветено. Обичат да попадат на хора, които ги разтърсват, на връзки, от които боли, но носят в себе си духа на приключение, на препятствие за преодоляване. Непреодолими пречки и понасяне на унижения, които дори могат да бъдат наречени „трансформация на егото в безусловна любов“. Имам предвид дефиницията от онова послание на апостол Павел: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“.

Но да попадаш в унизителни връзки, в които не си обичана по духовни причини, не е нищо друго, освен капан на егото. На първо място, не е никаква духовност, а чиста глупост на непосветения, научил няколко цитата от Библията или други свещени или не толкова свещени, а пазарни книги и семинари на съвременни гурута.

Признавам си, че когато бях по-млада и за първи път прочетох тези думи на апостол Павел, ми се струваше, че е важно да се отнасят и за любовта във взаимоотношенията човешки. Обаче въобще не ми се получаваше – превъзнасях се, гордеех се, търсех своето, завиждах, безобразничех. Когато го играех „търпелива“, най-често се оказваше, че някой ми кръшка или поне не съм сред важните му приоритети. Бях царица на драмата, дори когато виждах и знаех, че преигравам с някои емоции, забележки, капризи.

Говорим си за...

Почивах си от тези драми във връзките, в които аз бях по-обичаната. Тогава ми се удаваше по-осъзнато да се отдам на умерен живот, удоволствие от размишленията, часове на съзерцание, да свърна по всяко време във вътрешния си покой и убежище. Но свиквах и на една особена леност, която в крайна сметка ме издаваше, че не изпитвам към другарчето нещо повече от приятелска симпатия. Когато чувах думите: „Ти не ме обичаш, много си самодостатъчна“, някак не можех да го отрека. Но и не страдах от тези раздели. Олекваше ми да не нося повече отговорност за живота на някого, към когото макар да изпитвам уважение, не мога да припозная като като партньор с общ път и начин на живот.

Трябваше да мина през много влюбвания и разлюбвания, през различни прецаквания в грамажа, с който вътрешните ни везни мерят обичта, която даваме и получаваме, за да разбера, че това послание на апостола Павел, всъщност не е свързано с човешкото измерение на взаимността. А с едно друго, по-извисено състояние на интерес, приемане и любопитство към човечеството и разнообразните му страсти. Това състояние на любов обаче остава дистанцирано от всички възможни мерки и теглилки на човешката любов. Интимните ни връзки са свързани с контекста на понятието „самсара“ – кръговратът живот-смърт-живот, карми, дхарми, прераждания, престъпления и наказания, капаните на вината, срама, играта на жертва, саможертва и прочее.

Съдържанието на думите на посветения апостол, се отнасят само и единствено за онези, които макар да са „в света“, са „извън света“. Затова и няма как да ни засягат, когато влизаме в „самсара“ – тоест, в каквото и да е партньорство от „земен тип“. Създадем ли трайна връзка, семейство, народим ли деца, естеството на този избор ни приканва да играем по правилата - да придаваме важност на живота си, да изживяваме плахото, но сладко щастие на вечната влюбеност – в себе си, в децата си, в слава и пари, в планове и надежди*.

Другият, избор, този с „безусловната любов“ все още е само за онези, които имат относителен мир със себе си да живеят в света, но извън него. Въобще, все по-често си мисля, че за всички думи на духовните учители на човечеството трябва да важи правилото: „По-добре не го разбирай, отколкото да го разбереш погрешно”.

А колкото до чисто женският избор – да съм обичана или аз да обичам... както дойде. По принцип, животът обича да те изненадва, когато претендираш, че би приел само това или онова. Но със сигурност, взаимоотношенията с любим човек, никога не могат да бъдат покой. Те могат да бъдат само вълнение от това, което се случва със самия теб. Смените на ритъма на настроенията, отстояването на собственото мнение, аргументите в собствена защита, наблюдението как едни неща те трогват до сълзи, а други те ядосват. Всичко това се случва едновременно. Когато обичаш някого, ти не взаимодействаш толково с него, а със себеподобен, което ще рече – със света вътре у самия теб. Според мен това е причината винаги да търсим състоянията на вечната човешка влюбеност*. И да ни е много скучно, когато не я избираме. Дори и да сме наясно, че е влизане в самсара.

*цитирам определение за „хората-деца” от „Сидхарта” на Херман Хесе