Съществува си, без да се интересува от това дали вярваме в него, или го отричаме. Обикновено ние се люшкаме между двете крайности – захаросаните представи за някакви възвишени розови облачета със златни крайчета, сред които плуват още по-захаросаните ни пухкави мечти за принцове и еднорози, и скептичните насмешки за чавките, дето пият акъли, та чак срам да те хване от случайно изпуснат възторг, дето го стискаш зад зъбите си, щото неприлично някак да пророниш и дума за нещо, дето не се връзва с деловата действителност.
Все по-често да кажеш, че си щастлив е равносилно да признаеш за срамна болест. Двайсет и първи век, светът е глобално село, информационните потоци са по-бързи от мисълта, дето се опитва да се оформи в главата ти, пък някой подскача… от щастие. Ама моля ви се! Толкоз нафталинено, че чак бие на неприличие от гледна точка на околната среда в битността ѝ на жива и нежива природа, урбанизация, международно положение и живота като начин на употреба. Ние сме знаещи, ние сме можещи, ние сме свръхобразовани и още по свръхкомпетентни и изведнъж – щастие. Да бе!
Седи баба ми с плетка в ръце и чака хабер от дядо ми, който е отишъл до чаршията в града да ѝ купи три кълбенца памучни конци за ново мильо на салонния бюфет. Да, и това е своего рода щастие. Някой, когото обичаш, ще направи нещо важно за теб, за да докаже, че си му важна, иначе що ще мъж в кинкалерията, тъй де. Леко профанизирам, за да си защитя щастието. Щото аз си го обичам, моето си щастие, вярвам в него и му се радвам. Хич не ме е срам да подскачам като малко дете, да се смея на глас и да шепна „Благодаря ти, Боже!“ за най-дребния (наглед) повод на проявата му.
Преди двайсетина дни съвсем сериозно и обосновано обясних на Скъпия, че тази наша връзка започва да излиза от рамките на добрия и за двама ни тон, че не е редно да сме толкова голям трън в очите на обществото, не че друг път ми е пукало за размера на данъка обществено мнение, ама сега и нещо суеверна съм станала, та по-кротко, фейсбук е голям и спасение дебне отвсякъде, ей такива тинтири-минтири. Едно е, викам, да ни видят на улицата, в театъра, в кафенето как ядем от една пастичка и се заливаме от смях, съвсем друго да си коментираме ежедневно публикациите и то с подтекст, който е лесно разгадаем. Та – никави такива. Нека не разлайваме кучетата, те и без туй само това чакат.
Имаме си нещо само наше, да си го пазим, не да го хвърляме на арената и да храним нездрави попълзновения. Тъй и тъй всички палци ще сочат надолу. Скъпият не се мръщи, а се смее и вика: „Скъпа, ти си ми като пръв държавен и партиен ръководител, никой не може да ми забрани да те обичам, аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори“, артистично момче е. И не само заради това го обичам. Обаче ще спазвал суверенитета на социално-мрежовите ми неприкосновености. Аз – доволна. Доволна, ама няма пълно щастие. Ни лайк, ни коментар. Като сме заедно иди-дойди, ама като не сме – бре, умен човек съм, ама умна жена май не съвсем. Вярвам му повече, отколкото на себе си, обаче – аз вкъщи работя пред компютъра, той… Абе къде е батко става положението.
Обаче съм ни крачка назад. Трая си. И мрачнея. И изведнъж – сърчице. Точно на място. Точно навреме. Точно онази замечтана усмивка, нездравият блясък в очите и „Йес, йес, йес!“, ако да не съм англоговоряща. И смс-ът веднага след това: „Забранено е да се забранява“. И двамата знаем този цитат. Който не го знае – има гугъл. Мен във фейсбук само сърчицата ме интересуват, и то определени. Та – щастието съществува. Да ви е сърчице!
Още от Маргарита Петкова:
- Целувай ме много!
- Хайде да избягаме, където никой няма да ни види и да ни завиди...
- Имало едно време... мъже
- Ще ми вземеш мъжа, ама другия път!
- "Докато смъртта ни раздели"
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
