Ако някой ме попита какво е моментното определение за връзка към средата на октомври, бих му отговорил: Да има кой да ти разтрие врата, докато неподарени цветя се гледат учудено в затворен магазин... Електрическото одеало сближава, дъждът е само фон.

Е какво повечe за любовта по време на есен?

Всяко „Обичам те“ има очарование. Сега, докато кестените се търкалят в краката ни, а сутрин улиците ухаят на прясно изпечени кроасани, необходимостта да поделяме възторга е все по-заразителна.

Есента е сезонът, в който старите шансони отново се връщат на мода, а поезията вади на показ най-лиричните строфи от пазвата си.

Да обичаш през есента, е равносилно да се почувстваш привилегирован в свят, който продължава да чака обяснение за собствената си неподражаемост. Защото наесен обичаме по-уютно, по-обещаващо, по-заразително…

Наблюдавам хората, наблъскани в металния търбух на трамвая. Знам, че някъде дълбоко в себе си са познали голямата сила на любовта. Понякога те изнервят мен така, както вероятно аз изнервям тях, но вечер всички ние се прибираме доволни при своите мъже, и жени и любовници, оставили изнервените часове далеч зад гърба си.

Вечерта не познава ревността. Есенната вечер за двама е представата за Париж, чифт червени обувки и вратовръзка, захвърлена нехайно на стола.

Наблюдавам смирения старец, седнал върху пластмасова щайга насред гръбнака на „Раковска“. В треперещите си ръце стиска малки букетчета с есенни цветя, които продава срещу левче всяко от тях. Искам да изкупя всичките, покрусен съм от гледката на бивш млад мъж, който смълчано отминават останалите влюбени хора. После се отказвам, защото осъзнавам, че вероятно вкъщи никой вече не го чака. Недопитото вино е вкиснало, а от възторжения цигарен дим на двама е останала само неприятната миризма, пропита от изхабените му мебели.

През есента любовта е букетче цветя в треперещата ръка на мъж.

Всичко има значение, всичко има смисъл. Неизказаните думи се изместват от протегнатите за прегръдка ръце, защото често „Обичам те“ остава нямо като във филм, към който винаги се връщаме с носталгията на хора, познали младостта. С времето ставаме по-мъдри, но това не означава, че се научаваме как да обичаме. Любовта има толкова лица, колкото звезди има на небето.

Най-достъпният лукс е да обичаме. Дали е достатъчно – това е въпрос, който не стои на дневен ред нито през есента, нито през зимата, нито през лятото, нито наесен. Важното е да усещаме в себе си потребността да делим живота си с някого непреднамерено, всеотдайно и просто – като кестените, които се търкалят в краката ни. Като букетче цветя в треперещите ръце на стареца, който няма да забравя никога. Защото усмивката не слезе от лицето му…

Още от Добромир Банев:

• Там, където един безимен сервитьор прави хората щастливи

• Еднаквостите се привличат повече от противоположностите

• Съдбата ни дава толкова, колкото сме заслужили – ни повече, ни по-малко

• Малкият джентълмен с голямата радост в очите

• В „Обичам те“ отсъства буквата „р“

• За лъжата извън приказките