Михаела Петрова
Не ходя на почивка през август и не излизам в петък вечер. Не от снобизъм да съм различна. По-скоро по навик. Още когато бях дете, ходехме на море през юни и септември. И причините отново са били обратното на „тежкарството“. На почивната станция, на която отваряхме и затваряхме морския сезон, през юли и август с преференция бяха академиците, професорите, докторите на науките и доцентите. За обикновените научни работници, каквито бяха моите родители, имаше свободни карти за почивка по време на слабия сезон.
Най-вероятно са били и по-евтини, което също е предопределяло избора на родителите ми да ме освобождават една седмица по-рано от училище през юни и да се появявам със солена коса в клас около 19-20 септември. Някои нарушения на правилата, които изглеждат много cool, по-често са свързани с такива неща като по-нисък социален статус. Но децата не ги знаят тези неща в детайли и предпочитат да се фукат, че са по-различни от другите. По-лесно понасят действителността така. Да бъдеш онзи, който нарушава правилата, винаги придава особен ореол, на по-специален човек, който неусетно превръщаш в начин на живот.
Моята „специалност“ се затвърди и поради факта, че бях от децата, които „кукуваха самички“ в празна от приятелчета София през август. Едни бяха по цяло лято на село, другите – с по-високия статут на родителите, ползваха преференциите на някоя почивна станция в най-активния сезон. Така свикнах да запълвам времето със себе си. Да измислям истории за куклите си в началото, да чета, да фантазирам, да мисля, а по-късно, превърнах скучния откъм социален живот август, в месеца за писане. За разговаряне със себе си. Защото писането си е точно това – един безкраен разговор със себе си. Постепенно се пристрастих толкова, че си спомням как бързах да се прибера и да седна над пишещата машина. Често осъмвах, когато се развиделяваше. Така детското усещане за лятно прецакване, се превърна в най-силния ми творчески период.
Но, те, всички деца се чувстват прецакани постоянно. Защото нямат перспективата на опита кои ограничения и невъзможности по какъв начин се превръщат в ресурс след няколко години. Въобще, това с мита за „щастливото детство“ е измишльотина на възрастните, които смятат, че след като не трябва да ходиш на работа, да изкарваш пари за семейството, да плащаш данък общ доход и ДДС, да чистиш, да готвиш, да изплащаш ипотека, да се преуморяваш от рутинните дейности, свързани с отговорностите, които си избрал, значи трябва да си щастлив постоянно. Глупости. Това не е никакво щастие и всяко дете го знае.
Истината е, че всички деца се чувстват прецакани по един или друг начин. Новите им, необръгнали на зависимости душички постоянно се сблъскват с капаните на зависимостта. Зависим си от това да се нахраниш, да се облечеш, да излезеш навън, когато си поискаш. Когато кажеш нещо, което възрастните приемат за готино и започнат да го разпространяват като спам между приятелите си, а сега и в социалните мрежи, стават незабележимо, но трайно зависими и от това винаги да са някакви мъдри и „много яки“ деца. Много бързо идват оценките в училище и новата зависимост да бъдеш одобрен по критерии, които не си създал. Но и прекалената свобода, угаждането на повечето детски прищявки, също не е окей. В контекста на бъдещето му развитие, може дори да се каже, че това го лишава от изграждане на собствени стратегии за справяне с кризи. А кризите, през които минаваме, знаете, са основните маркери на съществото, наречено „човек“.
И най-често именно тези ограничения и травми от детството, са онези неща, които впоследствие те правят да се чувстваш специален. Да нарушаваш безобидни и гъвкави правила, да смяташ, че онези които постъпват по друг начин и ходят на почивка през август и на купон в петък са хора, с които нямаш нищо общо. Това разбира се, не е така. Всички имаме много общо. И винаги сме зависими от някакви правила, дори и най-често от изконния глад по обяд.
Мога да си мисля колкото искам, че детската криза на лятната софийска скука, се е превърнала за мен в благословено време за отлив навътре. Знам, че има и други като мен, създали навика си по техни пътища и причини. Мога да вярвам колкото си искам, че сме необходими баланс на цялото. И да ви повтарям – пазете ни и не ни канете в петък вечер по купони, и през август – на море. Мога колкото си искам да откривам сезона на своите пътешествия и приключения през февруари, март, април и това да ме кара да се чувствам по-специална.
Но всъщност съм само поредният човек, привързан към навици, които е създал по семейна и обществена принуда, необходимост или лятна скука. Да освободиш тази привързаност и илюзия да специалност, не означава да хукнеш към най-масово посещавания курорт през август и да започнеш да излизаш в петък вечер. А да уважиш ритъма и навика си, без да му придаваш важност. Това е пътят и към уважение към ритъма и навика на другите без противопоставяне, а с толерантно човешко приемане на факта, че всички сме специални и никой не е. И това е прекрасно.
Още от Михаела Петрова:
Тя беше жена с минало, нелишено от бележки под линия
Магия на вкус: магическата мощ на храната
Невидимите крила и видимите крака
