Самотата! Тя витае във въздуха като вирусна частица, която се страхуаме да не попадне в нас и да ни разболее. Живеем в тих, ала съвсем осъзнат страх. Вече не е важно дали сме щастливи, или не, важно е дали ни боли гърлото сутрин, дали имаме температура, дали ни втриса. Превърнахме живота си в един PSR тест. Всеки се моли неговият да е отрицателен. Да се отърве и този път. И следващият...
Как да стане обаче хем да не спазваме мерки, хем да се опазим? Хем да не сме затворени, хем да сме здрави, хем да сме сред хора, хем да сме на дистанция от тях. Битието ни се обърна с краката нагоре и ние сме задължени да следваме посоката. Посоката на оцеляване, която ще ни донесе онова минимум страдание, което очакваме.
Вчера гледах едно интервю, в което група хора обясняваше как едва ли не няма такова нещо като коронавирус и всичко е пълна измислица. Как дори не било нужно да си мият ръцете (изтъкнаха го с гордост като че ли), каква била тая глупост, наречена дезинфекция и респективно хигиена, и кому била нужна тя.
Бих попитал същата тая тълпа от философи (де да бяха само те) следното: те губили ли са свой близък, някой от семейството им ставал ли е пряка жертва на тая ужасна зараза, някой умирал ли е в ръцете им вследствие на въпросната диагноза, която не била съществувала. Питам, защото на мен ми се е случвало...
Когато не си го изпитал край себе си, се мислиш за вездесъщ. Така и с тия момчета и момичета. Иначе едва ли щяха да говорят така и най-вече – да постъпват така, както постъпват. Когато положението бе овладяемо и още имахме контрол над ситуацията, мнозина от нас го приемаха на майтап.
Смъртта обаче не е майтап. Интубацията не е майтап. Секването на дъха не е майтап. Това, че медиците гаснат като свещици, също не е майтап. Рискът, поет от тях, е най-страшен. Те са в епицентъра на случващото се. Те са в огнището. Те спасяват нас, без да знаят дали някой ще спаси тях. Съветвам ви да се замислите върху това.
Наясно съм, че хич не ви е до никакви мерки, маски и така нататък. Обаче – поне от уважение към тия, които се борят за човешките животи, бихте могли да опитате да бъдете съпричастни. Това е моят апел към вас. Съжалявам, че статията не е весела, но пък и дните ни не са весели. Дайте да ги направим поне по-поносими. Иначе вирусът на самотата ще победи в тая и бездруго неравна битка с предизвестен край. И все пак – надежда има. Вярвам го.
Прочетете още от Росен Карамафилов:
- Какво стои зад вратата, където се крие страхът?
- Тази година маските за Хелоуин са в аптеките
- Писмото, което всяка жена би желала да получи от мъжа си
- Как да си върнем усмивките?
- Цялата класическа музика в жената
