С времето все повече разбирам, че жените говорят на свой език. Този език не е вербален. В него няма думи. Той е език на жестовете им, на осанките им, на всяко едно тяхно движение, което поетите биха превърнали в стихотворение, а музикантите – в блус. Това е езикът на мълчанието им, в онези мигове, в които казват всичко само с очи. Очите им може да са влюбени (тогава са най-красиви), може и да са тъжни (тогава е потребна прегръдка), може да са гневни и да ти казват „Махай се!”(със сигурност остани), може и просто да те питат защо си тръгваш.
И не само очите! Всяко едно трептение на жената е като цялата класическа музика. Стига да не си глух и да успееш да я чуеш и да ѝ се насладиш! Има толкова много глухи мъже. Глухи в преносен смисъл, разбира се. Такива, на които просто не им пука. Парадоксално – те са най-харесвани и преследвани от нежния пол. Тъй наречените „лоши момчета”.
Ако питате мен – не са никакви лоши момчета, ами са си чисти идиоти. Няма нищо забавно в това да си играеш с едни чупливи като стъкло чувства. Няма нищо геройско в това да разплакваш. Невенднъж съм го твърдял – жената не бива често да плаче, освен ако не е от щастие. Подписвам се под тая максима. Като си толкова мъж – разплачи я от радост. Хайде де! Давай! По-трудно е, нали?
Трудно е, понеже коства сърцатост. Не е като да отбиеш номера с един букет рози за осми март. По-грандиозен банализъм от този здраве му кажи! Един ден в годината носиш цветя, а през останалото време се държиш отвратително и хич не те интересува какво ѝ е. Псевдо. Това е думата. Фикция. Лоша литература. Кофти филм.
Сега ще ти кажа какво е жената. Тя е ноктюрно от Шопен, което може да приспи всичките ти демони. Тя е годишните времена на Вивалди до безкрайност пак и отново. Тя е чашата с вино, което си наливаш всяка вечер. Тя е солта в гозбата ти.
Забеляза ли я, докато беше облечена в оная красива морскосиня рокля и те милваше? Гола ясно, че си я забелязал, не ми се хвали колко си добър в кревата. Тия съм ги чувал. Не всичко е секс. Има и разни други детайли. Като усмивката ѝ. Тая лунна соната. Тая съвършена полифония от чувства и емоции. Тая природна стихия. Тоя изгрев на изгревите. Тоя нечакан залез... Успя ли да го дочакаш?
Още от Росен Карамфилов:
- Независимостта – златната среда между дисциплина и свобода
- Първият учебен ден като ново начало, въпреки времената
- За новото време и тъжната красота на съвременните момичета
- Каквото и да правиш – слушай сърцето си
- Ако можехме да изхвърлим лошите мисли в морето
- „Бащата” - един филм за живота и сладостта от него въпреки всичко
