Ако първо си зададем този въпрос, вероятно много врати ще се окажат неотворени. Защото сме си спестили лекомислените похлопвания, все едно дали плахо ще чукнем два пъти, или ще блъскаме с юмруци, да не говорим за търкалянето върху изтривалката, скимтенето, риданията, та чак до напъните да я отнесем тая врата заедно с пантите.
Не съм търсила от къде идва вратата в човешката история, но е ясно за какво служи. В пещерите врати не е имало, но достъпът до тях е бил труден, за да не влезе я хищно животно, я хищен човек. Изобщо вратата осигурява защитеност.
Затваря малкия ти свят от попълзновенията на големия. Брани те от нахлуване в територията ти. Създава ти сигурността ти да определяш кой да влиза и кой да излиза. Както в дома ти, така и в сърцето ти. В чуждия свят всички сме гости. Ако ни отворят вратата към него. Понякога дори и да я отворят, не значи че сме добре дошли, нежели да станем пълновластни обитатели.
Затова съществува приказката „Ти го пуснеш под одъра, то се качи на одъра“. Понякога безразсъдно допускаме някого в територията си, защото смятаме, че той е човекът, с когото ще делим хляб и постеля, тоест едва ли не ще живеем във колибка, ще си пържим прясна рибка, животът ще е песен, хей любов, здравей, здравей! Понякога се случва да е точно така. Но много понякога.
Един така едва ли не мина през гори и планини, за да влезе в дома ми с благородната цел да ми помогне в преустройването. В смисъл – в домашния ремонт. Не си падам по този вид помощи, имам синове, има майстори на свободна практика, но приятелски вдигнах ръце – затова са приятелите, заповядай. Репликата му „Аз съм в крепостта!“ ме разсмя искрено, каква крепост е казионната ми панелка, дето още е с казионната картонена врата от края на миналия век и освен стелажите, натъпкани с книги от пода до тавана, друго ценно няма.
Да влезеш в къщата не те прави автоматично обитател на света ми. На ничий свят. В него можеш да бъдеш допуснат и на гола поляна под пороен дъжд, ако да искам да си там. А пък за оставането е трето и четвърто. Защото влизането в света на другия задължително е свързано с твоето влизане в неговия. Няма друг начин, досега не е измислен и за в бъдеще също няма изгледи.
Моят дом е моята крепост важи не само за жилищната площ, напротив, душата си има свое обиталище и вратата към него се отваря не с превъртане на секретната ключалка, а с кода на сърцето.
Индивидуалният и неподлежащ на взлом и от най-изкусния касоразбивач. Да не говорим, че представата ти какво има зад тая врата, която така налиташ да отвориш, нямаш и представа какво точно ще намериш. Мечтите си? Въжделенията си? Проекцията си за щастие и тържество? Ама хайде да се държим като големи хора, а? Чукаш, блъскаш, засипваш прага с цветя и стихчета върху розови свитъци, вратата се отваря и какво? Какво? Змии и гущери, вместо рози и еднорози?
Нашите представи обикновено нямат общо с действителността, в това всички сме се убеждавали. И неведнъж. Ама продължаваме към следващата врата. Ей така, просто защото я има. Защото зад нашата собствена, тази, зад която е нашия вътрешен свят, не е подредено така, както ни се иска. Това не значи да си седим неудовлетворени и заключени. Просто трябва първо да започнем от себе си – там да сложим ред, друг няма как да дойде и да ни оправи бакиите.
Аз 36-те чифта стари обувки ще си ги изхвърля, двете отлепени плочки в банята ще си ги залепя, за счупения шведски болт на вратата на гардероба ще викна майстор, даже нов гардероб ще си купя, ще си седя на изтърбушения диван и ще си върша работата, без това да ме притеснява, защото в главата ми е подредено и на душата ми е спокойно. И през вратата на сърцето ми ще влиза този, който знае защо чука точно на тази врата.
Нито съм спасител, нито търся спасител в житейското море. А ако някой много напира да влезе, боя се че току-виж намерил не Малката русалка, а Горгона Медуза. „Косата ти прилича на оплетени змии, Скъпа – смее се Скъпия, когато излизам от банята и си свалям хавлията. – Дай да те среша и не ми хвърляй тоя зелен поглед, с който вкаменяваш!“ Ей, не престава да се изживява като Персей това момче, въртя пръст около слепоочието си, а той ме почуква по темето. И да чука, и да не чука – влязъл е в главата ми. От първия път!
