Това лято беше поредното, през което се сдобих с ясна разлика в тена на лявата китка, където нося часовника си. Даже, ако трябва да съм точна, не е точно часовник, а смрат часовник, тоест показва не само часа, но и метеорологичните условия, мери крачките, пулса, съня и физическата ми активност, показва новoполучени имейли, съобщения, кога ми е време да стана и да се раздвижа, кога да си поема дълбоко въздух, включително и кога трябва да си лягам. Сутрин може да ме буди в избран от мен час с леко вибриране на китката и със сигурност има още функции, които аз не съм открила.
Откакто имам малки деца, не свалям този часовник от ръката си, защото ми е прекалено удобно да следя кога са яли, кога ще спят, колко и кога аз съм спала, кога съм се събуждала да храня бебето и т.н. Също и че през деня, докато съм на работа, ако телефонът звъни или получавам съобщение, виждам през часовника и съответно преценявам важно ли е или не (позвънявания от детската градина и ясла са винаги на първо място, както всички майки знаем).
Казано накратко – този часовник много малко е часовник и е толкова удобен, че чак ми е втръснало от него. Усетих, че зависимостта ми към всичките му функции, колкото и невероятни да са те, искрено ме натоварва и започвам да мечтая за свобода. Да не усещам вибриране на китката ми, което е сигнал за поредния имейл, смс, обаждане, напомняне.
После се замислих как преди години изобщо не носех часовници. Намирах ги за абсолютно излишни. Ако става въпрос за аксесоар, то предпочитах гривни. Часовниците ми се струваха скъпи, прекалено лесни за чупене/загубване, скучни и на практика излишни. Има толкова други места, от които мога да се информирам колко е часът, а това е основното, за което служи часовникът, нали? Живеех без часовник и никога не чувствах да ми липсва.
Веднъж някой ми каза, че явно съм много щастлив човек. Доста удучена попитах защо, а отговорът беше, че не нося часовник. Дълго след това мислех върху тези думи. Наистина ли и колко реално съм щастлива, щом не ме вълнува къде е малката и къде голямата стрелка?
Може би не става въпрос за щастие, а степен на стрес. Днес чак ми се иска да нося обикновен, не “умен” часовник, който показва единствено времето. Да имам ден, в който да си позволя лукса да няма нищо по китките ми, да не ме вълнува кой звъни, кой пише, колко съм спала, кога съм се събудила, кога трябва да си лягам и т.н. Може би това ще е един щастлив и спокоен ден. Дали изобщо някога бих могла да се завърна към онова мое Аз от преди 15+ години, което не виждаше полза от носенето на ръчен часовник?
Не че искам да съм безотговорна, да закъснявам или подобно, но може би да съм една идея по-безгрижна отколкото днес. Да има по-малко значение кой звъни, кой пише, кога трябва да тръгна за някъде и т.н. Хубава мечта е това и мислейки върху сбъдването ѝ, ми става ясно, че всичко е в моята глава.
Не часовникът, а аз самата определям кое е важно, кое не и колко обвързана с околния свят трябва да бъда. Аз сама трупам отговорности и се стресирам около изпълнението им. Не е проблемът във функциите на умното устройство, защото в крайна сметка аз определям дали то изобщо да работи или не. С едно натискане мога да спра всички известия на часовника и да го превърна в класически такъв. Така че да се завърна към спокойното ежедневие, което не робува на стрелките и глобалната мрежа, зависи единствено от мен.
Щастието не зависи от техника, устройства или някой друг, а се определя от самата мен и изборите ми. И никой часовник не може да ме подсети за това.
