На пръв поглед темата изглежда банална. Ако се замислите обаче, ще откриете колко дълбок смисъл е скрит в думата приятелство. Аз бих казал, че оттам тръгва всичко. Това е първото стъпало в йерархията на случването. Ако няма приятелство, не би могло да има близост. Ако няма близост, не би могло да има разбиране. Ако няма разбиране, не би могло да има любов. И така до безкрай.
Човекът е сложна система, изтъкана от желания, стремежи, цели, копнежи, страхове, комплекси, несъвършенства, идеали и какво ли още не. Искам да обърна внимание на следното: представете си, че хората бяха създадени да живеят абсолютно сами, без досег до други себеподобни, без правото да излизат, да говорят помежду си, да спорят, да пият бира, да стоят до среднощ във парка и да се смеят с цяло гърло, да организират домашни партита, които будят целия блок и на съседите им става лошо, да ходят по дискотеки и рок клубове, да пушат каквото им падне, да се забавляват, да ходят на концерти, да танцуват, да се целуват.
Какво би станало тогава? Няма ли именно този да е същинският ад? Адът настъпва в момента, в които бъде отнета свободата. Свободата с която се раждаш. Свободата, поради която умираш малко по малко. Единственото, заради което си струва да се бориш. Останалото е неяснота. Бездна.
Същото би било ако ги нямаше приятелствата. Не говоря само за тривиалното приятелство между мъже или между мъж и жена. Приятелството не би могло да бъде сложено в рамка. То може да бъде между момче и котка. Между момиче и цвете. Между онези баба и дядо, които стоят хванати за ръце на спирката. Изсушени от времето, но устояли на реалността. Ето това е, струва ми сe, смисълът – да останеш неподвластен на ужаса, случващ се всеки ден, всеки час, всяка секунда. Да оценяваш случайните дарове щастие. Да бъдеш опора първо на себе си и после на останалите. На онези, които цениш. На съществата, за които милееш. Да се сприятелиш със собствените си демони и да ги опитомиш. Когато го направиш – останалата част от пъзела ще се нареди сама.
Понякога самотата убива. Друг път може да ти спаси кожата. Но винаги е добре да има някой отсреща. Някой, който е винаги готов да те изслуша. Някой, който те разбира. Някой, готов да дойде в три през нощта при теб и да остане една седмица. Някой, с когото да слушаш ОСТАВА и DEPECHE MODE с часове. Някой, който да те спаси, когато изпаднеш в беда. Някой приятел.
В днешната ера общуването е улеснено до максимум. Фейсбук – вирусът на новото поколение заразява все повече потребители. Всичко може да ти се случи между стените на социалната мрежа – влюбване, раздяла, близост, отчуждение и какво ли още не. Цял един нов свят, затворен в света. Раждат се виртуални приятелства. Някои после стават действителни, други – не. Там граници няма. Интернетът отдавна се е превърнал в дрога. Той е най-употребяваният наркотик. Днес хората са зависими от виртуалното общуване. И естествено все по-модерни стават кибер разговорите, вместо живите разговори. Предпочитаме да чатим с часове, вместо да се срещнем очи в очи. Предпочитаме да бъдем смели зад клавиатурата, вместо да бъдем смели в живота.
Такова е настоящето. Такова е бъдещето. Представете си какво ги чака нашите деца. Ами децата на децата ни? Не ми се мисли каква ще бъде комуникацията след сто години, например. Вероятно ценностите ще бъдат съвсем други тогава. Кой знае дали ще ги има изобщо. Какви ли приятелства ще се зараждат? Със сигурност все по-изкуствени. Дигиталната епоха тепърва предстои, дами и господа. Искате или не. Смартфоните ще стават все по-луксозни и всемогъщи, матрицата ще ни поглъща все повече и повече. Паметта ни ще изчезне без следа. Ще ни изтрият от системата. Маите отдавна няма да са актуални. Апокалсисът ще е настъпил. Приятелите ще станат врагове. Враговете ще станат приятели. Каква ирония. Ние сме риби, уловени в мрежата. Жертви на технологиите и същевременно нейни консуматори. Наполовина човеци. Наполовина машини.
И все пак не всичко е изгубено. Поне докато не останем напълно сами. Аз нямаше да съм цял, ако не бяха приятелите ми. Те са моят гръбнак. Те са вярата, утехата, надеждата. Ако те изчезнат – изчезва радостта. Убеден съм, че и вие имате поне един такъв човек до себе си. Независимо дали в момента сте заедно или на хиляди километри разстояние един от друг. Приятелството побеждава. Ето – моят некръвен брат ми звъни по скайп. Може би интернетът не е чак толкова лошо нещо, в края на краищата. Хайде, оставям ви. Обичайте се. А ако няма кого да обичате – обикнете отражението си в огледалото.
