Честно ли е да искам този мъж?

Любовта на поколението на прехода. Тя проникваше там, където беше невъзможно, трудно, неудобно, понякога нелепо, нахално и невъзпитано да разцъфти. Такава беше. Говоря за големия град.

И още по-конкретно за онази част от София, която познавам и в която голяма част от родените през 50-те, 60-те и началото на 70-те години по някакъв начин сме си близки.

Още от Авторите

Дори и само когато тази близост е пресичала пътищата ни само като „познати на едни познати“.

Колкото и да защитавам така наречения „избор на сърцето“ сега, той си беше трудна работа в ония години. Прекалено много бяха външните фактори, с които се съобразявахме.

Силно беше влиянието и на политическия статут на нашите родители. Монтеки и Капулети пасти да ядат пред приятелства и любови, които бяха обречени заради различния произход – децата на партийната номенклатура и онези на безпартийните, обременени от наследство, свързано със зараждащата се буржоазия преди това и лагерите на смъртта в Белене и Ловеч.

В картинката се намесваше и един фактор, който малко хора помнят – софийското жителство. Много прекрасни и талантливи момчета, изговаряха смразяващата кръвта реплика: „Ти винаги ще бъдеш жената на моя живот, но ... ъъъ, аз ще се женя в неделя – заради софийското жителство, нали разбираш“.

Други като мен пък отрано бяха възпитани да са мнителни към всяко момче от провинцията, на което „няма да му мигне окото да ти се кълне в любов, докато не вземе софийското жителство“.

Други чудесни момчета с местно потекло, съответно бяха първата стратегическа цел за всяка студентка от провинцията. Колко изплакани момичешки сълзи е имало с думите: „Една селянка ми го взе“ не искам да си спомням. Дори го бях забравила.

Но си спомням как кимахме с глава разбиращо - „Преодолей го. Явно не е бил за теб“.

Толкова много неща съм забравила, чак не мога да повярвам, че съм ги преживяла. Софийското жителство беше отменено през 1990-та но тогава голяма част от моето поколение вече беше отправило взор към жителство извън държавата.

Толкова много приятели хванаха трансокеанските самолети, че в един момент опустяхме. Дори се сформираха компании от „половинки на старт“ - пишехме и чакахме писма и телефонно обаждане кога да започнем да си събираме куфарите. Но най-често получавахме известия за сключени бракове, които също приемахме с разбиране.

Понякога беше много болезнено, но имахме тренинг от времената на софийското жителство. И изкривено убеждение, че бракът е бизнес.

Някои от двойките, които се бяха събрали от любов, започнаха да се разделят по други причини – предимно икономически. Случвало се е да си го казваме директно: „Ние ако се съберем, ще умрем от глад“.

Тогава не вярвахме в концепцията, че когато двама се съберат в името на любовта, благоденствието рязко ги залива. Нямахме такива примери около себе си. По-често имахме обратните – а те се просмукваха лесно. Наследството на патриархалния морал, който на место ниво има и близко-източни влияния, беше постановил правилото, че ако се жениш, трябва да е за „стабилен човек”.

В противен случай, родителите се хващаха за главата: „Леле, как ще ги издържаме сега децата?”. Сега може да ви е смешно, но тогава не беше.

Прекалено бързо се оформи класата на новобогаташите, на момчетата с колите, пищовите и лепенките на застраховател.

Момичетата, които бяхме все още неомъжени, онези от моята черга, гледахме да се крием, за да не бъдем забелязани и пожелани от някое такова момче. Защото там положението беше „Няма не искам“, а ние осъзнавахме неудобството на „златната клетка“. Но Слава Богу, не бяхме техен таргет.

Все още беше много скъпо да пътуваме, непосилно за родителите ни да учим в чужбина и шансът ни беше да се забием в някоя сфера, която не е апетитна като бизнес. Въпреки че лепенката на застрахователя беше по-скъпа от наема за книжарницата, която с моя приятелка менажирахме през 94/95-та. Не ми мина номера невинно да кажа: „Е, то книги кой ще краде?“. Те ми казаха: „Ако това е всичко, което имате и с което се изхранвате – има кой“. „Аха, разбрах“.

Разбрани бяхме, в общи линии. Особено жените, които бяха в моето обкръжение.

Но също така, по тези комплексни причини, не смятахме връзките с женени мъже за табу. Нямахме особен респект към браковете, за които допускахме, че са по сметка или за жителство. Беше супер лесно да повярваш на думите „Аз не я обичам”.

Беше честно да имаме поне правото да изживяваме своите любови. Честно към чувствата ни. Имахме огромна нужда поне в тази свята територия да бъдем честни към себе си. А не към външните обстоятелства, които постоянно ни поставяха в статута „сложно е”.

Честно ли е да искам този мъж? - беше въпросът, който си задавах много по-често в ситуации,в които по една или друга причина, отношенията ставаха сложни. „Честно ли е да зарежа всичко заради него и да замина незнайно къде?“, „Честно ли е да пренебрегна разликата в годините, при положение, че след време може да ми дойде друг акъл?“, „Честно ли е да настоявам за отговорност, при положение, че не съм сигурна дали аз мога да бъда отговорна към тази връзка, дали искам да имаме деца?“, „Честно ли е да се доверя единствено на страстта, която изпитвам в момента?“, „Честно ли е да настоявам за развод и обвързване при положение, че мога да предложа само сърцето си?”. В много случаи, не ми се струваше честно. Нямах мира със себе си, ако се налагаше да манипулирам връзката така че да я насоча към трайно обвързване. През годините съм съжалявала, че се разминах с някои от тези любови заради едната чест/ност.

Но от друга страна съм доволна, че съм имала тези устои. Колкото и да е странно, те ме преведоха през всички етапи на прехода като невидима нишка, която ти помага да избягваш минираното с най-разнообразни изкушения поле. Срещнаха ме с хора, които имат същата чест. И създадоха приятелства, които устояха през годините.

А любовите - те останаха живи у мен. Не се омърсиха от битието на делника, не се наложи да ги деля с деца и роднини. Не се наложи да ги пазя от лоши очи, да ги напасвам по график, да ги събирам от кръчми и барове, да им бъда вярна през цялото време. Запазих ги като изживяване, при което сърцето се отключва – стоплено и усмихнато.

Колкото повече години минават, толкова повече осъзнавам, че тези момчета и мъже, в които съм се влюбвала, са отключвали единствено любовта, която нося в себе си. Само тя е моя и ми принадлежи.

Без да подозирам колко ще стане модерно след време, съм им благодарила и съм ги пускала.

А изборът ми да приемам нещата така, не са ме превърнали в разочарована жена. Напротив – очарована съм че съм съхранила жив този огън и съм го предпазила от студената вода на всички външни обстоятелства.

Изглежда тази наивна „честност” е била факлата, която е пренасяла огъня на любовта, която нося в себе си.

Виж още: