Ако някой ми каже, че не предусеща какво ще се случи, когато срещне един човек, няма да му повярвам. Става въпрос за привличане. За първо „ах“, „я, ти да видиш“, „стига, бе, не може да бъде“, „о, това е…“ и всякакви мисли, помисли и възклицания, породени от поглед, жест, звук, образ и картина. Ами, усеща се.
Колко пъти ще казвам, че е въпрос на биохимия. Твоите атоми и молекули излъчват трептения, вълни, валенции, де да знам как точно се казва, ама се получава някаква реакция. Биохимична, не жестомимична. Жестомимиката и втората сигнална система се задействат после. Тънка материя е тая, няма универсум.
Говорим си за...
Случвало ми се е да не харесам някого от пръв поглед, даже да се скарам с него, а след това да сме като сиамски близнаци, неподлежащи дори на хирургическо разделяне. Случвало се е и да се бухна надолу с главата, без грам трезва мисъл (трезва в смисъл на реално оценяваща, не под влияние на алкохол). Или става, или не става. Щото с измъчени истории историята е препълнена.
Думичка няма да обелвам за реинкарнацията, за това как хората се прераждат на групи, как имаш да изкупуваш вини и да изглаждаш отношения от минали животи, аз отработвам само сегашния си. Кой ми прави сметката не е моя работа. Важното е аз да си я правя. Може и да е грешна, ама аз и грешките си обичам. Мои са си. Ама не съм оценила някого и съм била изпуснала златен шанс. Може. Не е бил за мен. Което е за мен си идва и не мога да го пропусна. За радост или за съжаление.
Безотговорно ли ви звучи? Не е. Не мога да бъда отговорна за неща, които просто се случват. Биохимия, не забравяйте. Неуправляема от дилетанти, каквито всички ние в крайна сметка сме. Как ще управляваш момента да целунеш някого. За пръв път. Питаш „Може ли да те целуна?“ Моят отговор моментално би бил „Подай писмена молба и чакай да я резолюирам“.
За тези неща не се пита. Улавяш момента, той винаги се улавя, ако не го уловиш, върви го гони. Сигнали има, бе, сигнали. Сигнали на тялото, импулси на атомите и молекулите, пък с чувствата на разума ги улавяй и тълкувай, та ги трансформирай в действия. Ако вземем да се разпитваме какво може и какво не може, най-много да стигнем до тълкуване на Наказателния кодекс. И резултатът да не ни хареса.
Вярно е, че един мъж (ама Мъж!) веднъж ми каза „Ще те целувам после“, обаче бяхме на официална софра, през цяла грамадна маса помежду ни и нашите погледи един към друг изпепеляваха блюдата и довеждаха до кипене питиетата в чашите. И както каза, така и направи – нацелува ме и след края на вечерта, и на другия ден, и… Тъй. Целувката, според мен, е един много интимен акт. Не можеш да се целуваш с всеки. Да не ви прозвучи скандално, ама жриците на най-древната професия, не се целуват в работно време. Ясно е, нали?
Първосигнално биохимията ти говори – щом се целуваме, значи има перспектива, значи едни припламвания обещават дълъг напоителен огън. Или пожар. Ще си покаже, само да имаме сили, време и желание да поддържаме пламъчетата. И да си понесем последствията. Щото всяка биохимична реакция има последствия, нищо в природата не се губи. Освен ако не сме толкова загубени, че да не го разбираме. Ако не от първата тръпка, поне от втората.
Още от Маргарита Петкова:
- Хайде да избягаме, където никой няма да ни види и да ни завиди...
- Имало едно време... мъже
- Ще ми вземеш мъжа, ама другия път!
- "Докато смъртта ни раздели"
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
