Бързо, бързо, бързо

14.07.2022 14:00

Спомням си, ранните години на хилядолетието ни беше, как моя приятелка, която не е от хората, които могат да си позволят скъпи екзотични пътешествия, направо пощуря от желание да отиде до някакви острови в Индонезия. Тогава и кредити не се взимаха лесно, събираше заеми от приятели и познати. В такава фиксидея ѝ се беше превърнало, че в крайна сметка, всеки който я познаваше, ѝ даде колкото можа.

Питахме я защо точно там, защо точно сега? Далечните пътешествия не бяха нито толкова евтини, нито толкова лесни, колкото преди 3 години, да кажем. Отговаряше ни, че не знае защо. Така го усеща и трябва да стане бързо.

Отиде, върна се. Беше доволна, но определено това не доведе до някаква генерална промяна в живота ѝ. Не е история от типа „отивам някъде и срещам мъжа на живота си, сменям си работата, откривам призванието си“. Не, никого не срещна, нищо ново не откри за себе си, не стана водолаз, макар че там се беше пробвала, не си смени амплоато. Увеличи си само дълговете. След завръщането си, дори и тя се чувстваше малко нелепо. До вечерта, когато съобщиха за голямото земетресение и цунамито в Индонезия, при Суматра през 2004 г.

Тогава тя ми звънна: „Ето, видя ли, затова е трябвало да отида. Местата, на които бях, вече ги няма“.

Спомням си и други истории с бързане, сякаш ако не направиш нещо точно сега, повече никога няма да можеш да го направиш. Дори и да можеш, няма да е същото. Ще си изпуснал момента за преживяването, което всъщност така ултимативно те зове. Аз например точно така бързах да издам първата си книга. И то при положение, че първоначално нямах никакво намерение да я пиша, защото е съставена от вече публикувани текстове. Но изведнъж ме обзе едно чувство „на живот и смърт“. И точно така го усещах: ако не я издам много бързо, край. Няма да има смисъл след това.

Още от Авторите

Така и се оказа. По-скоро заради цунамито, наречено „социални медии“. Първоначално и аз се подлъгах, че те биха били по-скоро полезни за автори от моя тип, защото са създадени така, че да имаш кръг от последователи. Но после се разбързах и с втората си книга и колкото повече бързах, толкова повече установявах, че ако не я издам много бързо, няма да я издам никога. И ще запазя знанието, което имам, само за себе си.

Защо ли? Творческият процес е дълъг процес на изживяване, наблюдение, анализ, синтез, събиране на мъдрост, намиране на собствен стил и умение да споделиш неща, които за теб самия са били сакрални. Веднъж излязла от печат, книгата вече не принадлежи на автора. А на тези, до които ще стигне, на тези, на които ще проговори интимно. По моите критерии, не е работа на автора да я маркетира, да се идентифицира с някакъв образ-измишльотина, който те прави продаваем. Не е работа на автора да превърне профила си в „радиоточка“ по всеки актуален казус на деня само за да печели аудитория. Нито да се чувства длъжен да си прави селфита, които демострират определен лайфстайл, за да му повярват. В този ред на мисли, няма да има трета книга. За никъде не бързам.

Помня обаче как бързахме да си извадим първите международни паспорти през септември 1989 г. Опашката беше километрична още в 4 сутринта, сякаш всички тогава си мислеха, че това решение на Политбюро на ЦК на БКП – да ни пуснат да пътуваме може да е някакъв фейк и ако се забавим малко, пак може да хлопнат кепенците. В деня след получаването на паспортите с моето семейство заминахме при приятели във Виена с по 20 долара на калпак – позволеното тогава количество за обмен. По черните пътища на Сърбия ни стигнаха някак, докато не ни поеха приятелите там. Онези приятели, с които семейството ми е било разделено над 30 години. Е, това бързане не беше оправдано, освен по една причина – всяко следващо пътуване нямаше да има стойността на това първо, чакано цял живот преживяване.

Говорим си за...

Помня и как бързахме да отидем някъде в Европа само с личните си карти след приемането ни в ЕС. Вече не е от страх. А заради кефа да минеш граница само с лична карта. Първия път се просълзих, защото това означаваше, че най-накрая сме признати за европейци. Може би сме бързали заради ето тази емоция. После никога не съм се просълзявала.

Помня и как похарчих абсолютно последните си пари, за да отида на екскурзия в Индия през януари 2020. И докато го правех, докато плащах, докато бях болна от нещо странно с много кашлица през декември 2019, докато кръстът ме болеше и си казвах: „Абе, аз луда ли съм да ходя до Индия, при положение, че никога не съм искала да ходя там“. Тръгнах повече заради компанията и защото частично това беше подарък за рождения ми ден.

Недоволствах и по време на пътешествието, защото имахме едни ужасно дълги преходи с рейс. Обаче компанията си струваше и сега си спомням това преживяване с благодарност. Първите съобщения за вируса, който ни затвори, дойдоха, когато вече бяхме на летището в Мумбай. И дори пътувахме без маски в самолета. Това пътуване беше чисто хващане на „последен влак“. Особено за някой като мен, който няма траен афинитет към тази дестинация.

Много неща могат да се кажат за времената, в които живеем, но те имат един общ знаменател – ускорение. Абсолютно всяка промяна – социална, технологична, икономическа..., а понякога и тектонична (земетресения и други катаклизми), вирусологична, вече се случва толкова бързо, че истинският стрес е липсата на време за адаптация. Като джет лаг-а при дълги пътувания. Живеем си в нещо като постояннен джет лаг. Ускорението причинява и изоставане, дори замиране на области, които не могат да се адаптират на бързината на промените.

Но при всяко положение, ако усетите, че за нещо ви се бърза, правете го. По най-бързия възможен начин. Не търсете основание. Душата ви знае. Доверете се. Бързо. Причината може да не е, че то ще изчезне, а в това, че начинът на преживяване точно в този момент ще е неповторим.

Ако не усещате нищо такова и дори сте в състояние на лека скука, отпуснете се и си почивайте, наслаждавайте се на това, което вече е в живота ви. Така ще съберете психични сили за моментите, в които наистина ще трябва да сте бързи.