Михаела Петрова
Покрай превода на неупотребяваните днес български думи в „Под игото“, който разгорещи много страсти, ми попадна текст от оригинала, описващ много точно народопсихологията българска:
„Защото, при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечение търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите, край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството; един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки и изяден на тревата под надвисналите клони, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота.“
Разбира се, в контекста на най-известния български роман, а също така от гледна точка на последвалите Освобождението години, та чак до днес, това наблюдение на дядо Вазов никак не е ласкаво. То буквално означава, че психиката на примирението е много дълбоко вкоренена. А навикът на народа да се весели, защото друго не му остава, сякаш му е попречил да развие други качества, които биха му позволили да постигне и зряла самостоятелна държавност.
По една случайност точно когато прочетох цитата, синът ми се прибра с нова книга - „Малка книга за икигай. Японска мъдрост за здрав и щастлив живот“. Когато прочетох предговора, прихнах от смях. Погледнах отново думите на дядо Вазов. Та, той описва българският икигай.
Икигай е японската дума за удоволствието и смисъла на живота: „ики“ – да живея, „гай“ – причина. Може да се отнася както за дребни всекидневни неща, така и за големи цели и постижения.
Икигай е постижим и без задължително да си особено успешен. Икигай се намира в царството на малките неща. Утринният въздух, чашата кафе, слънчевият лъч. В нашият случай – гювечът с алените патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки.
Може да се разпростре и до големите – мъдрото управление на ресторант, в който посрещат най-високопоставени лица, бизнес, градска среда, държава. В нашия случай – може да има няколко следосвобожденски примера, благодарение на които имаме университет, например, но като цяло, не са много. За да се разбере има ли човек естествено предразположение към икигай, може да си отговори на тези два въпроса: „Кои са вашите сантиментални ценности?“ и „Кои дребни неща ви носят удоволствие?“. Икигай дава постоянна мотивация за живот, апетит за живот.
Мъдростта на икигай е, че японците не се нуждаят от някаква извънредна мотивация, за да продължат напред, а разчитат по-скоро на малките ритуали във всекидневния живот.
Сетих се и за датската „хюга“ – техният символ за уют, комфорт, топлина и спокойствие. Почитане на нещата, които имат сантиментална стойност за семейството и аранжирането им в специален уютен ъгъл. И още - естествените материи, стайните цветя. Подобен кът, дори цяла одая има всяка възрожденска къща.
Ако примерно си извънземен и нямаш никакви преки наблюдения за това, как се е развил бита и социума на тези три народа – българският, японският и датският, най-вероятно ще си кажеш: „то е едно и също“. Малките радости, храната, семейството са онова, което носи смисъл и щастие на хората, без значение на фона на ккави исторически събития преминава съдбата им. Да, ама не.
Когато си човек и знаеш как този култ към малките радости, удоволствия, сантименти е развил различните общества, няма начин да не направиш парадоксално заключение: същото е, но въобще не е същото.
И тогава се сетих за едно съждение за сицилианците, които повече приличат на нас от японците и датчаните. То е от книгата на Елизабет Гилбърт в „Яж, моли се и обичай“:
„... същото нещо, което е помогнало на поколения сицилианци да запазят достойноството си, помогна и на мен да започна да възвръщам своето - а именно идеята, че оценяването на удоволствието може да бъде опора на нечия човечност. (...) Усетиш ли мъничка възможност за щастие по време на мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта - това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (а също и твое човешко право) да намериш нещо красиво, без значение колко е крехко."
Каквото и да си говорим, ние сме си част от ориента и специфичният начин, по който по-южните народи изживяват „дълга към удоволствието“. Дори и като начин за спасяване на достойнството. Но на южните народи това не им се отразява както при народите, чиято природа ги е поставила в по-сурови условия.
От личен опит знам, че когато не съм окей, автоматично посягам към нещо красиво или вкусно. Мога да се вкопча в правенето на палачинки или гювеч с алени патладжани, точно като предците, които дядо Вазов описва. И след това се чувствам по-мотивирана и по-способна да продължа напред. Освен ако не ми се доспи и не предпочета да отложа всяка отговорна работа за сладостта на една хубава дрямка. Това също се случва.
Такава е и нашата Коледа, струва ми се. Подаръците са добавена стойност на нещо, което винаги ще има по-голямо значение. Българският коледен икигай е в пълното посвещение на погачата, постните сърми с кисело зеле, чушките с боб, ошавът и тихото взиране в огъня сред онези, които наричаме „семейство“. Веднъж годишно на коледната трапеза са събрани отговорите на тези два въпроса: „Кои са вашите сантиментални ценности?“ и „Кои дребни неща ви носят удоволствие“?
А колкото до умението да се веселим, то е хубаво нещо. Но не знам как може да го впрегнем да работи и в полза роду, тъй да се рече. Може би ако успеем да обърнем нагласата си и да не го приемаме като примирение, а като нашето си изкуство да живеем, може евентуално да сменим посоката и да постигнем берекет, за който сами сме се погрижили. Кой знае? Коледа е за това – да вярваме в чудеса.
