В момента, в който обществото се развълнува, че в екипа на полета на Space X има двама българи и естествено, избухнаха няколко мини пожарчета с различни мнения, се случи така, че Христо Явашев – Кристо напусна света, който обичаше да опакова.

На сцената на социалните мрежи се разгоряха страстите по темата за успелите българи в чужбина в стил: „На Есме – с любов и омерзение“ (почти по Дж.Р.Селинджър). С познатите до болка още от времето на социализма опорни точки:

Умеещите и талантливи хора не са ценени в България достатъчно.

И двамата (от екипа, свързан със Space X) не живеят в България и не са образовани тук.

Впрочем, налага се да отворя една скоба – новината за третия българин - жената-конструктор в Space X се появи три дни по-късно на стената на приятел-журналист, а не в официална медия. Тя е д-р Маргарита Маринова. И също не е изключение от стандарта „не живее и не е образована тук“. Родителите ѝ, компютърни инженери, напускат България когато е десетгодишна. Още в гимназията в Торонто е председател на международното „Марсово общество“ – мечтата ѝ е някой ден да отиде на Марс. 18-годишна е била съавтор на 5 научни труда, завършва „Космическо инженерство“ през 2003, три години по-късно е доктор на науките. През 2010 започва работа в NASA, а през 2013 г. се присъединява към конструктурския екип на Space X. Затварям скобата и прилагам видео. 

Дотук опорните точки са верни. Кое не е така? Включително за Кристо, който все пак е завършил Художествената академия в България преди да емигрира през 1957 г. Мисля също така, че всички ще се съгласим: ако беше останал в България, нямаше да има тази световна популярност и творческо влияние. Независимо кой харесва и кой не разбира изкуството му.

У една част от българите това е повод за гордост и радост, че „и ний сме дали нещо на света“ и все пак нещо липсва, за да бъде картинката пълна.

Не съществува български учен, музикант, художник, актьор, покорил световната сцена, който да е предизвикал същото усещане за национална гордост като еуфорията след мача България-Германия на Световното по футбол през 1994-та. Или в по-нови времена – след победа на Григор Димитров.

Каквито и успехи да постигат българите в чужбина в професионалната си сфера, липсва ли Националният химн, както е при победителите в спорта, не ни иде отвътре да се просълзим. По-скоро сме склонни да приемем, че човекът просто е извадил късмет, че не е развил таланта си на родна почва и така го е предпазил от постоянни и неочаквани градушки.

Снимка: Istock

А тези градушки се сипят при всеки повод. Дори и в момент, в който е редно просто да почетем паметта на един световен творец. Прекалено много хора отказаха да простят на 21-годишния младеж, който е взел решение да не се връща в „тъпата България“ по време на комунистическия режим.

А за младите български учени в екипа на Илон Мъск, прочетох, че мозъците им са промити от тъмните сили, които, нали се сещате, ще ни опържат с 5G-то и превърнат в роботи и прочее конспирации. И това е, защото са откъснати от българския си корен. Въобще, живи да ги ожалиш тези роби на „милиардерчето, което си изстрелва играчките в космоса“.

Гледната точка, която бих искала да ви споделя, изключва и двата екстрема – и прекалената гордост, че тези хора са българи, и парадоксалното омерзение, че не са съвсем българи. Малко като във вица:

- Не обичам Шекспир по две причини – първата е, че се срамува да се нарече българин...

- Но той не е българин!

- Това е втората причина.

Това, което винаги съм виждала у хората, постигнали мечтите си, е фундаментът на собствената им себестойност. Когато цениш себе си и следваш пътя си, най-вероятно намираш и мястото, където си ценен по съвсем естествен начин. Когато личното усещане за себестойност зависи от мнението на другите, каузата е предварително загубена.

Кристо го е казвал в интервюта: "През всичките тези години бях безотечественик. Но не гражданството - идентичността прави човека. А моята идентичност е Кристо. Това е нещото, което никой не може да ми отнеме". Каквото и да мислите за тези негови думи, колкото и „родоотстъпнически“ да ви изглеждат, в същността си, те са вид „завръщане към невинноста“ на детето в нас. Но по зрял и осъзнат начин.

Впрочем, Илон Мъск е роден в Южна Африка, а като националност се води канадско-американски инженер. Не знам как тези три държави си го поделят. Но не националността му, а идентичността, която е избрал за себе си още като съвсем малко дете, го е повела по пътя на всичко, което е направил и ще продължава да прави. Независимо дали ви харесва, или не. Истинските мечти са жилави, проправят си път като водата. Особено детските.

Детските мечти и възприятия нямат националност, раса, религия, полова и родова идентификация. Затова са красиви и свързани с истината, която носим в света. Точно затова са свързани и с първите човешки травми - подчиняването на чистите възприятия на полова, родова, расова, религиозна, национална идентификация. Мечтателите, които наричаме "успели", в повечето случаи са се отърсили от идентификацията с каквото и да било друго, освен с мечтата и страстта си.

А колкото до възприятията на всички нас – като зрители на един или друг успешен човек, ще си позволя да цитирам нещо, което Марк Менсън (авторът на „Тънкото изкуство да не ти пука“ и „Всичко е прецакано“) сподели в блога си миналата седмица: „Ако има само един урок по психология, който всички би трябвало да учат в училище, той е че в човешките възприятия в основата си са неточни“. *

Ако обаче намерите онова чувство за собствена идентичност, което никой не може да ви отнеме, тогава всяка национална любов или омерзение стават напълно излишни.

*цитатът от Марк Менсън в оригинал: "If there’s one psychology lesson everyone should be forced to learn in school it's that human perceptions are fundamentally inaccurate".