Никога не си позволявам тази реплика. Да обсъждаш възрастовите изменения някому в състрадателен, подигравателен или назидателен план, е не само невъзпитано, но и просташко. Или просто несъобразително. Или просто желание да кажеш нещо хубаво поне в минало време. Но винаги е гаф.
Изпитвала съм го на собствен гръб. Някакво служебно петдневно извънградско събиране, ентусиазъм, купон след деловите ангажименти, лекции и събеседвания, още купони, веселби, танци, ах, да, и алкохол, и безсъния, та в предпоследния ден в обедната почивка, един от лекторите, много голям още тогава поет и приятел от близкия кръг, си заминава за София. Ние с още по-голям и по-близък писател го изпращаме във фоайето на хотела, на него не му се тръгва, ама служебната кола чака, сбогуваме се, шегуваме се, ееее, ако можех да остана и днес, много хубаво беше снощи и – прегръщайки рамото ми – „Леле, какво момиче беше!“ Аз не зацепвам отначало, но Д. му казва „Кога, бе, тя си е момиченце още…“. Но гафът си е гаф.
Аз съм на 26 години, родила съм преди 6 месеца, това е първият ми служебен ангажимент, а беше-то е преди няма и две години. Защото съм се омъжила и съм бременяла и майчинствала. Да, качила съм 9 кила през бремеността, четири от които съм смъкнала почти веднага, аз промяна не чувствам, пък и не виждам в огледалото, пък и не я и търся, ама ей, Г. въздиша с умиление и с цел да каже комплимент какво момиче съм БИЛА… Не съм го взела навътре, но и сега се смея, ако не беше казано с обич, сигурно щеше да ми докривее.
Най-дразнещото е, когато някоя кльощава от злоба женица започне да се подиграва злоумишлено как тоя е отпрал шкембе, оная е станала като крава, подмятания „тая шия не е от туршия“, изказвания как човек трябва да се грижи за външния си вид, а не да се отпуска, че и на публични места да се появява, че и в медии… Сигурно и за мен така говорят, но мен не ме интересува, както се шегуваме с големия ми син – мен канят, а не едикой си. Мен, а не превтасалата скумрия. Да, това изглежда злобничко, обаче най-добронамерено го казвам – все още плува по вълните на социалните мрежи, не е обърнала корем. При това дали е мъжко или женско, при скумриите е пренебрежимо неразличимо, та ни сексизъм, ни некоретност има като конотация.
Никога не ме е занимавал външният вид, стига човекът да е чист, спретнат и облечен възпитано. Ама тоя бил кубе, тая била проскубана, другият с прическа като на развълнуван диригент, а пък оная се боядисвала в яркочервено – ма право на избор. Така се харесва, така се чувства комфортно, какъв е проблемът?
Татко все казваше, че за всеки влак си има пътници и за всяка гара си има влак. Няма какво да се пънеш да се натъпчеш във вагона, който не е за теб, нито да кибичиш на гарата, дето тоя влак дето го чакаш, ще я подмине като керемидка. Тоя е грозен, оная е с аграрна физиономия, на тоя са му криви краката, на оная са и малки чашките, ми хубаво, гледай по тебе кое как е. Ама едно време ох, какъв мъж беше, пък тя как събираше погледи, сега животът ги е смачкал, хахх, така им се пада, обаче ще пусна едно загрижено „Еееех, то годините минават…“.
Само че, уважаеми, годините минават за всички. Грижите, умората, ядовете, полетите и пропастите са нещата, дето на всички ни се случват, не сме консервирани за вечни времена. Животът си тече, пък ни влече, пък ни блъска, пък заглажда ръбовете или ги изостря, комуто както. Дали от тежки мисли няма да мигнеш или от блажени мигове, резултатът на сутринта ще е видим.
„Ох, определено не е добро решение да не се спи две нощи подред, сигурно съм заприличала на…“
Скъпият застава между мен и огледалото и ме загръща в хавлията си.
„Толкова ли е страшно, а?" – будалкам се. – "Ще ми кажеш ли как изглеждам?“
Той се ухилва, после става много сериозен:
„Как изглеждаш ли, Скъпа? Обичана!...“
Боже, как ми прилича!
