Раните - физически, емоционални, душевни, в човешкия живот са неизбежни.

Те ни съпровождат от първия ни дъх (всъщност раждането ни е първата и нерядко една от най-големите ни травми) до самия му край (смъртта ни, лека или не, е последната ни рана, която ни помага да прекрачим прага и да преминем отвъд, в царството на невидимия живот, където се раждат душите).

Раните, както и сълзите, могат да бъдат отровни, но същите тези рани и сълзи стават лечебни - когато ги признаем и изплачем, когато се научим или по-точно си припомним как да се лекуваме, като се вглеждаме и вслушваме в себе си, като се освобождаваме от излишното, което ни обременява, и си набавяме нужното, което да запълни същинските ни липси.

Когато сме наранявани, особено от хората, които обичаме, сме изкушени да си затворим сърцето, за да се защитим. Но когато затворим сърцето си за болката и разочарованието, го затваряме и за любовта. И тогава, рано или късно, Вселената ни изпраща някой, който да ни разбие сърцето. Защото вселенското сърце, от което нашето собствено сърце е важна и неотменна част, иска да е живо и да тупти, не без страх, а отвъд страха. В наше име и в името на Любовта.

Няма отношения, които да са даденост веднъж завинаги. Каквито и да са те (между родител и дете, между мъж и жена, между роднини, приятели, партньори, съседи), нужни са им двупосочно обгрижване и внимание. Като на цвете, което се отглежда, полива, подрязва, пресажда... Формални и едностранни отношения никому не са нужни, нито могат да бъдат трайни и полезни.

Развитието на отношенията, израстването им неминуемо преминава през промяна, през разчупване на статуквото и разкъсване на границите - за да пораснем и ние, да се разширим и да се осмелим да продължим нататък, въпреки и отвъд болката и разочарованието. По-богати след натрупания опит, по-уверени след получените разочарования, освободили любовта от затвора на страха и самотата.

Снимка: Pexels

За да стигнем до бляна, до мечтата си, до светлината, нерядко пътят ни превежда през ограничения, съмнения, нелеки откази, решения и избори. Като се губим и се намираме отново и отново, променяме пътя, по който вървим, но и допускаме пътят да ни промени, понякога до неузнаваемост. Докато видимо, но често и неусетно, тъмнината ни подхрани светлината и й се отдаде.

Така, очаровани и разочаровани от себе си и другите, се учим да се чувстваме все по-добре и в чужда, но и в собствената си компания. Учим се да се отделяме, за да не се налага отново и отново да се разделяме. Учим се да ставаме видими - и за другите, и за себе си (защото влюбването е сляпо, но любовта ни отваря очите). Учим се да сме в сигурни ръце - най-напред в своите собствени. Учим се да си казваме, да (си) отказваме и да (не) се отказваме; ако е нужно - да се възпираме, но и да не спираме да се опитваме да намерим хармония и онзи лек, който оздравява и душата, и тялото ни.

И разбираме все по-добре, че единственият сигурен начин да се провалим в нещо е да не се опитаме да го случим.

Че сме тук не за да не бъдем ранявани, а за да лекуваме раните си и отвъд тях да се доближаваме все повече и до себе си, и до живота, и до любовта...

Прочетете още от Илиана Смилянова:

• Изцеляващата енергия на 2022: Година за любов и верни избори
• Как да оздравяваме всеки ден
• Изборът между любов и страх
• Ненавреме означава бреме
• Пътят към здравето минава през болестта
• С чужди - драг, вкъщи - враг
• Менопаузата - да износим и да родим не друг, а себе си