Това е съждение на Ралф Потърсън: „Ако си бил мой приятел, но съм отрязал връзката с теб, бъди сигурен че ти си ми подал ножиците.“ Не подлежи на опровергаване, който и колкото да се опитва да го направи. Защо? Защото ние обикновено търсим причините в другите, вместо в себе си. И това си счита за толкова нормално, че май изобщо не се и замисляме.
Да, готови сме да си гледаме от собствената камбанарийка, от която се виждаме целите в бяло, а светът наоколо е създаден с единствената цел да наруши хармонията, дето ни се полага. Ами нищо не ни се полага ей тъй, на тепсийка. Всичко трябва да си изработим, за да ни се получи. Пък когато става въпрос за отношения, работата е там, че от нас зависи само половината от нея. Противореча си? Ни най-малко.
Един бивш близък отпреди трийсетина години, при всеки удобен случай пред случайни или неслучайни общи познати каканиже как съм го отрязала, как съм постъпила несправедливо, как той колко много бил ми дал, а аз съм неблагодарна гадина… Всеки от нас си ги има такива с лопата да ги ринеш. На мен приказки зад гърба ми отдавна ми действат само като забавление, даже не се учудвам, едни и същи са – отряза ме, заби ми нож в гърба, кътал съм змия в пазвата си… идиоми в българския език дал господ.
Реално не си отрязал ни един израстък на човека, дори най-малкия. Реално никакъв нож, дори безобидна ножка от сергията на селски панаир не си забивал никъде. Реално дори да си символ на студенокръвие и отровност, в ничия пазва не си битувал, нежели да те хранят. Ама някой си мисли, че дава нещо, което ти е насъщно, а то хем не е, хем реално (четвърти път!) той го дава не на теб, а на себе си. Той иска да вее доброто ви познанство като знаме на единственост в света, той иска да е верният рицар до крехкото ти рамо, той иска да задоволява своята потребност от доказването на колко е незаменим… и ред подобни искания, списъкът е не само дълъг, но и безкраен.
Много пъти съм казвала, че отношенията е редно да са взаимни. Както ти към мен, тъй и аз към теб, точно тъй и двамата заедно. Ти го либиш, он абер си нема е отдавна изречено от мъдрия ни народ и няма как по-точно да се каже. И не става въпрос за любов. И в колегиално отношение е така, и в приятелско, и в чисто професионално.
Много пъти съм казвала, че нездравите амбиции на едната страна предизвикват у другата точно обратното на желаното.
Има такъв физичен закон, съпротивление, равно по сила и обратно по посока, против физиката как да вървиш, аз не се наемам. Притискаш човека в ъгъла с претенциите си за имагинерна заедност, нормално е да му втръсне, колкото и доброжелателно да е настроен. Навлизаш му в личното пространство – това е недопустимо. И той просто поема услужливо подадената му от теб ножица на граничещото с откровено нахалство твое поведение. Реже едно по едно кончетата, с които си плел мрежичка около него, за да диша свободно. Да не влачи тежненията ти, които от мълчаливи укоризнени погледи и нацупени въздишки са се разпростряли в гневни думи, емоционални изблици и абсолютно недопустимо повишаване на добрия тон. Някой да толерира подобни поведения? Някой да ги преглътне? Някой да плесне с ръце и да ги приеме за демонстрация на силни чувства с положителен знак? Другия път, нали? И аз така мисля.
Достатъчно ни е неласкаво битието в обществен и световен план, та да си утежнявам животът с токсични връзки. Не развързвам – режа. Щото дълго съм търпяла и като някой не разбира от дума и подсказка, щрак – сега вече всичко е ясно, нали? То че не е ясно, не е, но пред себе си си чист, че си направил всичко възможно и че си си по-важен от самозаблудите на когото и да било.
Аз съм така – като ми тикат ножица в ръцете, накрая я употребявам по предназначение. Пък после нека опищяват орталъка, аз си ходя по пътя си, без да ме пристягат и препъват нежелани обвързаности. И не, не се чувствам виновна, няма как някой да ми налага несъществуващи вини, родени от въображаеми зависимости. Щрак!
Е къде е ножицата, че един конец стърчи от подгъва на полата ми?… „На теб никакви ножици не ти се полагат, Скъпа, никакви ножици няма да ти подавам, чакай, ще го скъсам със зъби“, и докато се опитвам да протестирам, вече е коленичил. „Абе, нали знаеш, че късането също има преносно значение?“… „Ти на мен за преносното значение не ми говори, и ние поназнайваме…“ Ох, на това неговото, ако му викат поназнайване, ще си отрежа главата! До коленете.
