„Бащата” (реж.: Кристина Грозева и Петър Вълчанов) е един от най-човешките български филми. Казвам човешки, защото самата му история е именно такава – човешка. Тя разказва за един възрастен мъж (Иван Савов), който губи своята съпруга внезапно по време на операция, след като само малко преди това са се чули по телефона и тя му е казала, че иска да му съобщи нещо важно. Както обикновено става в живота – всичко се обърква. Майката умира, а бащата остава сам със своя син (Иван Бърнев).
Мъката по жена му го кара да излезе извън кожата си и той започва да търси начини да се свърже с нея чрез медиум, макар и против волята на сина. Оттук започва цялото приключение. Така де – няма да ви разказвам с подробности, не искам да ви развалям кефа. Има толкова много красота и човешина в тоя филм. И тая красота идва от голямата тема: Син-Отец. Тая неразрушима връзка, за който рядко става дума. Тук тя е показана такава каквато е – събрано и същевременно – в детайл – понякога трудна, понякога проблемна, но силна завинаги...
Какъв обаче става животът на бащата и сина, когато майката си отиде? Докъде може да стигне мъката на човека и има ли тя праг всъщност? Страданието може ли да го накара да изгуби представа за реалността? Да се лута в самия себе си и да се блъска в стените на собствените си страхове? Да изпадне в шок и в несвяст от липсатса на ближния? Да бъде съборен от нея и след това да се изправи. Да – тази история е история за изправянето след падането. На сина, на бащата, на цялото човечество...
Кинолентата ни показва простичките неща в живота, които най-лесно се забравят. И които най-настоятелно следва да бъдат припомняни. Най-основната: че всяка тъга трябва да бъде изживяна от начало до край, за да премине. И че няма винаги да е така. И че надежда винаги има, дори в тунела на смъртта, в който токът отдавна е спрял...
Като споменах смъртта, бързам да уточня. Този филм не е за смъртта. Не е и за меланхолията. Напротив – той е за живота. Животът, който започва от посаждането на едно дърво. От раждането на едно дете. Едно сладко от дюли като метафора на сладостта от тоя живот, който си струва да се живее въпреки всичко. Това ни внушава „Бащата”. Филм, който ще остане и за който ще се говори още. Защото е наистина стойностен. Не се шегувам. Идете на кино и сами проверете.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- За красотата на българския език и злоупотребата с чуждиците
- Да си добра майка е мисия за цял живот
- За любовта и нейните отражения
- Коронавирусът - враг номер едно на психиката
- За безгрижието да си дете и отговорността да си родител
