Михаела Петрова
Никога не съм намирала обяснение защо обема на чантата, в която мога да побера багаж за две-три нощувки някъде извън София или за кратък воаяж в Европа, с все лаптопа, никога не ми е достатъчен, когато циркулирам между 500-те кв.м. централна софийска градска част.
Напоследък започвам да намирам обяснение. Там, където работя, минаваме през скенери точно както на летището. Само храната не я слагаме в легенчетата. Освен че винаги имам обемна дамска чанта плюс допълнителна торба, за няколко месеца станах известна на полицаите като „момичето с храната“, защото само тя не минава през скенера, за да не се облъчва. Винаги ползвам голямо легенче, малкото не ми стига.
Всеки ден си обещавам, че ще тръгна само с малка чанта. Е, добре и една малка торбичка за всеки случай. Обаче не мога да не си занеса смутито или фреша, ябълките, ония бисквитки, които единствено харесвам. По едно време носех и специално еко-шише за пречистване на вода. Вече не го правя, макар да продължавам да чувам по улицата: „Госпожо, изпуснахте си водата”.
Разнасям и документи, които ми трябват по най-различни причини. И още - несесер с козметика, зарядно за телефон или външната батерия, ако съм се сетила да я заредя. Когато мъкна и лаптопа, за да мога да пиша текстове като този, нося и неговото зарядно. Да се прибера и после да изляза, за да напазарувам за вечеря, е мисия невъзможна. Прибера ли се веднъж, не ми се мърда повече. Особено, когато имам и събития вечерта. А това е част от работата ми. Често се случва да се прибирам по нощите, нарамила торби в конкуренция с клошарите в тролея. Ръцете ми са пълни, дори когато отивам до служебния пушком – чаша кафе, бутилката с вода, цигари, запалка, телефон.
На почивка е различно. Първо, не си носиш храната. Не носиш документи, не пазаруваш за вкъщи. Багажът е в нечия кола или метнат набързо в мястото за нощувка. Документите и парите са в малка чантичка на кръста, ръцете са свободни. Главата също е свободна от товара на делничните задължения.
Когато се замислих за всичко това, се запитах: какъв е най-големият товар, който носим?
Отговорът, както винаги е прост и леко неприятен – навиците, свързани с нашите избори. Избрала съм да се храня по начин, който изключва възможността да си купя каквото и да е от заведенията наоколо. Не е рентабилно, а не е и по вкуса ми, винаги да се храня навън и вечер. И си нося навикът на избора. Избрала съм си работа, която не „оставям в офиса”, когато затворя вратата на кабинета. Често си нося домашно и за вкъщи. В моя случай, не всичко може да бъде на флашка. Книгите и ръкописите си тежат. Нямате представа колко много. В дните, в които спортувам, нося и облеклото за спорт. Добре, че още не ми е щукнало да си купя само моя постелка за йога. Но имам постелка за лежане на тревата, не мислете че нямам. И нея помъквам в първите дни на лятото, когато полянките в градинката около работното ми място примамват да полегнеш на тях. Нямам кола. Няма и смисъл, защото най-близкото място, на което бих могла да спра, за да отида на работа в центъра на София, на практика е пред дома ми.
Върнах се години назад. Каквото и да съм работила, голямата чанта винаги е била неизбежен атрибут. Имам толкова различни платени торби, че мога да отворя бутик. Но няма, защото си ги ползвам. За товарите, които сама съм си избрала.
Случи се така, че наскоро се прекърших. Буквално. Кръстът ми размаха пръст – спри се. И повече от три килограма, разпределени в двете ръце не носи. Това ми го каза един доктор. Понякога ми е много трудно да тръгна за работа – не мога да реша какво да извадя, за да не надвиша позволените два килограма, отделно от дамската чанта. Трябва ми време сериозно да помисля без кой навик ще трябва да мина днес.
Чак се стреснах, когато открих, че се усещам беззащитна без всичките си атрибути, принадени към ежедневното ми съществуване. То, ясно, че всички искат да са леко облечени и да се разхождат безгрижно по някоя крайбрежна ивица. Но всички знаем, че затова си трябва пълна пластика, от тези, които ги издават банките, безконтактна. Колкото да установиш още първия половин час, че това не променя нещата. Особено за такива като мен, които ще си починат за ден-два и после ще искат нещо да започнат да правят.
Помислих, помислих и си казах: от мен няма да стане защитник на пълното безгрижие. И на съществуването без никакъв товар. В крайна сметка, избрала съм го този живот, в тази материална плътност, при гравитация 9,8 м/с. Дори наименованието й произлиза от латинското gravis, което означава „тежко”. Гравитацията не е дуалистична – няма поляритет. Тя винаги привлича, никога не отблъсква. Няма защо да се самоосъждам, че взимам и калъфката за слънчевите очила, които по цял ден нося на главата си.
Няма защо да си вменявам вина, че ползвам с най-голяма радост нещата, които нося със себе си, включително храната, с която съм избрала да нахраня тялото. И въобще не си помислям да мина само с ръчен багаж при следващата изгодна оферта на нискобюджетните авиокомпании. 20 килограма куфар си ми трябва. 10 на отиване и още 10 на връщане – като всяка жена обичам да пазарувам за себе си и да нося подаръци на любимите си хора. Колкото са по-любими, толкова по-силна е гравитацията при багажа. Специално заради кръста, си взех най-накрая възможно най-лекия куфар с четири колелца. Така ще я караме докато някой не изобрети „багажът с крачета” от фентъзи книгите на Тери Пратчет.
А дотогава, когато тръгна да се самоосъждам, дори и за багажът, който нося, ще си спомням, че на тази планета, един от най-тежките товари е чувството на вина. Към себе си.
Съкровищата, които сами носим в нас (или автоинтервю със самите себе си)
Вдишвайте чудеса, издишвайте възможности (или теорията на скачените съдове)
Лошият спомен се лекува с добър
