Изкуственият интелект и естественият контакт
Скуката не се гаси с пари
Стегнат и оформен корем за лятото? Не се прави в залата, а в кухнята!
За бала искам да блестя!
9 неща, които трябва да можеш преди да навършиш 35
Великденската трапеза - приятна, но понякога опасна (особено за децата)
Любов на вкус, забава безкрай
Крясъците в леглото намаляват крясъците в живота
Да направиш филм за Ейми Уайнхаус е проява на огромна смелост. Да поемеш този огромен риск. Да изобразиш живота на една легенда в два астрономически часа. Да влезеш в стаята ѝ. Да се докоснеш до съкровеното ѝ. Да разкажеш живота ѝ. Без да го украсяваш и изкривяваш. Без излишен патос. С дълбоко уважение.
Това почувствах аз, докато гледах "Back to black". Уважение към всеки детайл от изграждането на сложния образ Ейми Уайнхаус.
На първо място заслугата за това е на Мариса Абела, коя умело влезе в кожата на гениалната певица по един изключителен начин. Бих го сравнил с временна и постоянна татуировка. Едната можеш да отмиеш. Другата остава завинаги.
Ролята на Абела тук не е временна татуировка. Всяко дръпване от цигарата ѝ носи частица от душата на онова величествено момиче, което се връщаше често обратно към мрака. И дълго го възпяваше с прекрасните си текстове. Независимо от цената, която бе родена да плати...
Феновете на великата Ейми съвсем естествено в голямата си част подхождат скептично към тази продукция. И е разбираемо. Колкото и красиво да се заснеме, колкото и да е изпипано, колкото и да е достоверно, това е кино. Втора Ейми не може да има. Това е е единствената слабост на този филм и тя не може да бъде избегната. Не е по вина на продукцията. Просто величието се ражда, за да бъде себе си.
Това е и култова реплика от филма: "Не пиша песни за да бъда известна, искам когато хората чуят гласа ми, да забравят за проблемите си малко. Искам да бъда запомнена с това, че бях себе си.” Няма друга по-вярна върхова точка от тази. Да бъдеш себе си. И да обичаш така, както само ти обичаш. Ако ще това да те унищожава, както в конкретния случай.
Истината е, че това е Ейми Уайнхаус в своята цялост – тя едно пагубно влюбване. Едно-единствено. Кратко като миг и вечно като вечност. Любовта, тази губеща игра, достатъчна да бъде основата на една легенда. Началото и краят на всички концерти.
Блейк може да е всякакъв, но той е нейният любим и нейно вдъхновение и ние трябва да го уважаваме. Заради това, че тя го обожаваше. Понякога влюбването не задава допълнителни въпроси. И е до смърт. И е един безкраен саундтрак. Една безкрайна песен, която никога няма да бъде забравена. Така, както Ейми ще бъде запомнена.
Тя потъваше във вечността с всяка една своя песен. Няма значение дали е изплувала. Нейното потъване роди цялата тази красота. Един филм не може да я побере. Който и да е той ще бъде тесен. Но въпреки това абсолютно си заслужава да го изгледате.
Извинявам се, че тази статия не звучи като киноревю. Просто аз не мога да се отърся и да се абстрахирам от чувствата си към Ейми. Смятам, че те са по-важни. Смятам, че вие споделяте тези чувства. Така или иначе всички ще гледаме филма. По същата причина. И ще се връщаме обратно към музиката. Огромната, величествена музика.
Прочетете още от автора:
- Момичето на Милър, което ни учи за любовта и свободата
- "Уроците на Блага" и уроците на живота
- Празникът за жената е любящият мъж
- Не заблуждавай мъж, към когото си студена, че го обичаш
- Не вярвай на жена, която лъжеш
