Михаела Петрова
Чух този разговор между две възрастни дами, докато си пиех кафето на любимото ми сутрешно място за това калибриране към реалността. Представих си ситуацията. Петгодишната внучка най-сериозно се обръща към баба си с въпроса: „Случвало ли ти се е да ти се обърка живота?“. Жените се засмяха. Но после обсъдиха колко е деликатен отговорът на такъв въпрос, зададен от малко дете. Колко е важно, да успееш да сдържиш порива си да прихнеш от смях.
Човешката ни природа е много деликатна и ранима особено в годините, в които нямаш натрупаната опитност, за да знаеш, че животът по принцип е низ от объркване, разбъркване, преподреждане.
Правилният отговор и поведение към дете в такава ситуация наистина изисква и особен вид честност – коректен и спокоен отговор, който обаче да не го уплаши или притесни. Децата биха усетили смеха ни на обиграни в объркването на живота, като присмех. И никакво: „Не, миличко, не ти се подигравам, разсмях се заради нещо свое“, не може да върне затварянето на детето в себе си, ако е усетило, че въпросът му е подценен.
Дори и причината да стигне до такъв въпрос, да ни се стори недостатъчно сериозна на фона на нашите проблеми на големи хора, точно в този момент това е отворена рана и е много важно малкият, неопитен човек да почувства доверие. Спомних си различни ситуации и в различна възраст на моя син, когато е задавал въпроси, които го смущават, притесняват и не знае как да ги приема. Много често, също ми е идело да прихна от смях. Но вместо това съм оставала възможно най-спокойна. И максимално лежерна. Дори да се притесня, че нещо го мъчи, не се издавам.
Въобще не казвам, че това е най-добрият подход. Моят е. Отива на натюрела ми в моменти, в които се налага да отигравам деликатни ситуации. Не само с малките, но и с големите. Моята майка, например, също не се смееше, но започваше да се тревожи. И да разпитва какво се е случило, за да се чувствам така. Ама така разпитваше, че аз се свивах и не исках да отговарям. И това ми се е закотвило толкова силно, че до ден днешен, когато ме попита дори: „Какво ще вечеряш?“, започвам автоматично да се дразня, че иска да ровичка в мен. Знам, че не го прави, за да ме дразни. Знам, че това е нейният начин да изразява грижа, но при цялата си овладяност и осъзнатост, съм готова да заръмжа като куче, на което му дърпат кокала.
Когато чух двете жени да си говорят, изведнъж ми блесна, че коренът на моята раздразнителност към въпросите ѝ, очевидно се крие в някое мое детско питане, на което е било отговорено с разтревожен разпит какво ме мъчи. Понякога и така се обърква живота. Е, не чак живота генерално, но откритостта в комуникацията – със сигурност.
Докато си пиша тук, осъзнавам, че този текст ще бъде прочетен от напълно непознати хора и нямам грам притеснение да споделя интимни тайни за моята душевност. Мога да бъда напълно отворена книга. Но ако се срещнем на живо и ребром ми зададете някой въпрос и започнете да ме ръчкате за още и още подробности, така ще ме ядосате, че ще стана високомерна или саркастична. И няма да искам да си говоря с вас много дълго време. Дори и когато въпросите са зададени с най-добри намерения, дори от най-близки приятели.
Има въпроси, които наричам: „зомбита“. Когато ги чуя, започвам да се държа с тях като с чудовища, дори да идват от най-любими хора. Особено в ситуации, които им изглеждат сякаш „сега животът ми се е объркал“. Зомби № 1 е въпросът: „И какво ще правиш сега?“.
Останалите зомбита са всички следващи уточняващи и ръчкащи производни въпросчета. Директно вадя меча и ги съсичам. Или се свивам и започвам да мрънкам нещо. Да влизам в обяснително-измъкващ се режим, за да се припознаят там някъде, в някое клише и да ме оставят на мира.
Затова съм приела за най-адекватна реакция на подобен детски въпрос, в никакъв случай да не го обръщам срещу детето. Или срещу големия човек, защото, знаете, и ние постоянно имаме нужда да чуем как другите се справят със ситуации, в които се чувстваме объркани.
Дали си малък или голям, ти имаш нужда да чуеш история, която да ти даде перспектива. Гледна точка, която сам да прецениш дали можеш да приложиш или не. Не искаш съвет. Съветите са гадна работа. Искаш история, която да те докосне. В която да намериш смисъл. Най-вече за нещата, които ни объркват живота.
Така, с годините, в които моят син порастваше, предпочетох да изровя някоя история, която е подходяща за възрастта му и кротко, спокойно и топло, а на моменти и смешно, да му я разкажа. С пълна отдаденост и внимание. Това, което обикновено се случва и до днес, е, че той никога не я изслушва докрай, а се отваря и сам разказва онова, което разтревоженият майчински разпит би натикал в някоя тъмна и дълбока дупка. Този подход ми е спечелил доверие, което с годините нараства и се утвържава. Дори понякога споделя неща, които не искам да знам, но слушам. За да мога да бъда готова с истории, а не със съвети някой следващ път, когато наистина е важно да преподреди приоритетите и живота си. Баща му постъпва по същия начин. Разказва му истории за това какво е правил, когато се е намирал в сходна ситуация. Не му решава проблемите, дава му гледна точка. Различна перспектива.
Детето, както и всеки човек, който за първи път се сблъсква със ситуация, в която трябва да вземе трудно решение или въобще не знае какво да прави, има нужда от съпреживяване. От онова, което усещаме, когато четем история, която ни докосва – „Олекна ми. Не съм сам в това, което чувствам. Споделен съм“. Това усещане по някакъв магичен начин те подкрепя и ти шепне: „можеш да се справиш“.
Ако чуеш достатъчно много истории, ще усетиш, че има и различни начини, по които хората се справят. И това евентуално може да те поощри да откриеш своя уникален модел за преподреждане на кубчетата от живота ти, които са се разпилели на пода и са се объркали.
Историите ни дават сила с разнообразната си перспектива. Не въпросите, които ни притискат в ъгъла. Не и съветите, които винаги звучат менторски, високомерно и дори леко арогантно. Колкото и да са добронамерени, директните въпроси и съвети хлопват вратата на способността ни да приемаме и я залостват с яко резе. Историите ни правят възприемчиви. И по-готови да споделяме и ние. Дори и най-трудните за споделяне неща. А само когато се отворим за споделяне по този начин, собствената ми мъдрост покълва и се случва най-красивото – да изговорим нашият начин за решение. И реченото да бъде сторено, когато сме се почувствали подкрепени, изслушани, споделени.
