Аз, ти и морето, което ни притежава

05.07.2021 12:27

Често можем да се доверим на тишината. Премълчаването на истината обаче не я прави по-малко истина. Има ситуации, в които думите идват точно навреме и силата им става обозрима заради места, багри и състояния. Тогава тези думи биват изречени така, че някой да осъзнае колко е важно да бъде част от света на друго човешко същество.

Юли не се нуждае от тишина.

Той е картина на Ван Гог, в която всичко се движи. Кратки облаци преминават като съновидение през необятното небе, докато слънцето бързо изсушава измокрените ни коси. Солта от морската вода образува едва видими кристалчета по голите ни тела и ние определено имаме нужда да се смеем и да разменяме погледи и думи, докато споделяме момента.

Парижко синьо! Неаполитанско жълто! Това са цветовете на горещото лято, когато аз и ти сме далеч от безумната тълпа на големия град. Тук пясъкът е нашето легло, а шумът на вълните е приспивната песен, която ни кара да заспиваме прегърнати.

Ние, щастливите притежатели на разстроени сърца, по това време на годината сме по-уверени в думите и по-настоятелни в размяната на ласки.

Чувството за свобода изпълва цялата ни същност, така че за страха не остава никакво място. Щом морето ни кара да бъдем щастливи, значи всичко си е дошло на мястото. Единственото, което се изисква от нас, е да се наслаждаваме на момента.

Животът за никого не е достатъчно дълъг, но точно в промеждутъците ние се стараем да направим нещо от него. Любовта трае колкото самия живот, но морето ни подтиква да си обещаваме вечност. Правим го за всеки случай – никой от нас не знае какво ни очаква оттатък. А и подобно обещание е поредното напомняне, че си принадлежим тук и сега.

Имаме очи да видим истината без украса и панделки. Тя не е подарък, заради който се чувстваш задължен да върнеш жест, а реална част от всичко, което сме си казали през годините. Затова вярно следва босите ни стъпки в пясъка.

Тишината няма място сред парижкото синьо и неаполитанското жълто на юли.

Единственото, за което изпитвам тъга, е, че Ван Гог не би могъл да ни нарисува точно в този момент, когато те целувам сред възторжения крясък на гларусите.

Тази тъга е толкова красива, че ехото на моето прошепнато „обичам те“ ще се носи през съзвездия и галактики, за да бъде чуто от всички.