Месец май го прекарах почти целия в България. Заради Ковид-19 и последната ми бременност не се бях прибирала в родния Пловдив от почти две години и вече се бях затъжила за роднини, приятели и атмосферата на града. Е, летенето с дете на 5 години и бебе на 7 месеца не е сред най-любимите ми неща, но и на отиване и на връщане всичко мина учудващо добре.
Може би е редно да кажа, че се чувствам почти ветеран в самолетните пътувания с деца, след като само с голямото ми дете имам над 10 полета, ако броя и тези, докато бях още бременна. Да, все полети из Европа, но пак е опит.
Научила съм се колко точно организирана и пресметлива трябва да бъда, какво ми е нужно да нося и какво не, как раница за бебеносене е по-добре от количка и т.н. Сега с две деца не го усетих кой знае колко по-различно и двата полета почти без плач. Та може би заради това, че самолетните пътувания не ме плашат, някак останах доста учудена, когато мои приятелки в България казаха, че на градския транспорт с бебетата не се качват.
Замислих се за безбройните пъти в Дания, когато съм ползвала автобуси, метро и влакове, че и отличителния за Копенхаген воден автобус (малко корабче, обслужващо линия на градския транспорт, но по вода), за да се придвижа с количката до където пожелая.
Единствените проблеми, с които съм се сблъсквала, бяха, че бебето невинаги имаше търпение за цялото пътешествие и се е случвало да ме оревава между няколко спирки, както и че в автобусите в Дания са позволени до две колички и често се е случвало да не мога да се кача и да трябва да чакам следващия. Въпреки това обаче спокойно съм ползвала градския транспорт за всякакви излизания – от ходене до лекар, през срещи с приятели, административни задачи и просто за разходка.
Когато бебето започна да стои стабилно седнало, го качвах на колелото и така позабравих за градския, но пък винаги съм знаела, че ми е удобна опция. Също трябва да спомена, че за скандинавските географски ширини родител с детска количка в градския транспорт е абсолютно нормално явление, особено в големите градове, където по-лесно се придвижваш с автобус и метро, отколкото с кола.
А относно велосипедите – не мисля, че в Дания има родител, който да не си вози детето на седалка на колелото или да ползва специалните карго велосипеди, които са като колело с вградено предно ремарке, предназначено за извозване на всичко – от деца и домашни любимци, през чанти с покупки, до други възсрастни.
Затова и озовавайки се в Пловдив, съвсем спокойно казах, че ще взема автобуса, за да ида до жк Тракия на среща с друга приятелка майка. Е, пътешествието до там и обратно не мина никак зле. Бях с две деца – едното с количка, другото с тротинетка. Имаше предостатъчно хора в автобуса, които искаха да ми помогнат за качване и слизане без дори да е имало нужда или аз да съм искала съдействие, но оценявам високо отзивчивостта им. Явлението на кондуктор в градския транспорт пък намирам за абсолютен лукс! Да дойде някой лично до мен, за да ми продаде билет или види картата, е нещо, улесняващо изключително много балансирането на деца и колички в движещо се превозно средство.
Говорим си за...
Оказа се обаче, че в Пловдив кондукторите вече са на изчезване и не всички линии имат такива, но дори и с купуването на билети при шофьора не срещнах особени трудности.
Разбира се, не пътувах в пиковите часове, въпреки че автобусите пак бяха доста пълни. Въпреки това мога да определя пътешествията си като успешни и абсолютно нормални. Затова и доста се зачудих защо толкова много мои приятелки с бебета в България ми казаха, че не искат да се качват на градския.
До голяма степен си мислех, че е защото повечето са майки за първи път и се притесняват, че децата им ще започнат да плачат в автобуса. Мен лично това ме шашкаше с първото ми дете. Оказа се, че причините са повече и сред тях са притесненията за намиране на място за количката, за хигиената наоколо, закъсненията в разписанието, агресивно шофиране и т.н.
Разбира се, аз като прибираща се в родината веднъж в годината не мога да имам особено обзорен и обективен поглед на ситуацията и със сигурност има редица проблеми и неуредици в родния градски транспорт.
Но пък все си мисля, че трябва да му се даде шанс и подозирам, че не е чак толкова лошо. Поне в градовете с адекватни превозни средства.
Защото в Русе видях едни малки, стари, неудобни, изключително мръсни и шумни подобия на автобуси, на които не бих се качила сама аз, пък какво ли остава с бебето. А за софийските трамвай също не искам да отварям дума, там най-малкото няма как да стигнеш до самата спирка, защото в подлезите липсват асансьори или удобни рампи за колички, без значение детски или други.
В заключение мога да кажа, че истината е някъде по средата – градският транспорт не е толкова страшен за майки и деца, но и има още много какво да се желае, за да стане пътуването не просто по-удобно, но и по-достъпно и възможно. Нужен е и малко повече кураж и хъс на родителите, за да не се превърнат в затворници на квартала и да бутат количката всеки ден по едни и същи улици и да чакат на някой от семейството да ги закара до където и да било.
А иначе децата растат и колкото по-големи стават, толкова повече искат да се придвижват свободно и да изследват света, та ние – майки и татковци, нямаме особен избор, освен да се стараем да спазваме темпото им и да им помагаме да откриват света с помощта на всякакви средства – от велосипед и тротинетка, през автобуси, до автомобили и кой знае, скоро и летящи коли.
Прочетете още от Лилия Дюлгеров:
- Две деца – твоите, а толкова различни? И ти като майка също
- Евала, Риана, но какво ще правиш след раждането?
- Тайните мечти и фантазии на майките
- Слънце грее, дъжд не вали, всичко е прекрасно, нали!
- 10 причини да се радваш, че си жена, които никой не може да ти отнеме!
- Когато е време да си преброиш благословиите
- Кое е ключовото качество, нужно на всяка майка
- Майка на две - скучното преди сега е мечта
