Август – месецът на насладата, наближава своята среда! Защо месец на насладата ли? Ами защото това е времето, в което отиваме на почивка за последно преди отново да се озовем в епицентъра на задълженията си и да бъдем погълнати от тях. Толкова е хубаво човек да се отдалечи от ежедневието поне за малко. Както се казва – да презареди батериите и да събере сили за новата порция усилия, които движат механизмите на живота му.
Има една такава приказка: „Стига си гледал в една точка!” Едва ли не – с укор! В свой стил бих обърнал перспективата и бих попитал следното: понякога не е ли необходимо човек да изключи захранването, което поддържа цялото това напрежение, което го кара да се движи, да прави едно или друго, въобще – да съществува. И, да, да гледаш в една точка в някои случаи дори е полезно. Какъвто и работохолик да си, колкото и да си пристрастен към ангажиментите си – и това си има предел.
От две седмици съм в столицата след лятната си почивка, пиша си стихотворенията, пиша си статиите, следвам си задълженията, но като погледна навън, не виждам панелни блокове. Виждам морето, такова каквото го описва Христо Фотев в своята поезия. Безкрайно, безпределно, безбрежно. Всъщност – ето такова:
Говорим си за...
НАИСТИНА ЛИ СИ ОТИВА ЛЯТОТО...
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми...
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите... Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...
Истина е. Лятото никога не си отива. Не и наистина. В сърцата ни винаги трябва да е топло. Да е уютно. Между човека и слънцето не бива да има разстояние. Затова е измислено лятото. Насладете му се на максимум. И от ваше, и от мое име, моля.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- За доверието, ревността и бездната помежду им
- Тоя стремеж към скъпото не ви ли прави евтини?
- За женския мазохизъм и мъжкия непукизъм
- Депресията – начин на употреба
- За бавното завръщане към нормалността
- За женската интуиция и мъжките грешки
- Плод на космическата обич към един музикант: новото видео на P.I.F - “OPUS 4”
