Много хора приемат личната си свобода и освободеност като най-важната кауза в живота си. Ама до крайност.

Много внимават да не се ангажират емоционално. Много внимават да не дадат някъде нещо от себе си. Имат много малко и за това са ревниви в даването. От друга страна, нуждата на човек да бъде споделен и да не бъде сам води до едно вътрешно напрежение. Сблъскват се две потребности – да си независима и да си във връзка. И ако не си в мир със себе си с изборите си, става "ебаси" омазаната работа.

Виждала си много хора със страх от обвързване, които ти пеят как трябва да сме свободни духове, които трябва да си живеят живота тук и сега и както намерят за добре, защото сме дошли за малко и трябва да вземем максимума от нещата за минимума, който имаме на тази земя.

Тъпото е, че хорът на влъхвите понякога е толкова шумен, че заглушава собствените ти убеждения, че когато си лоялна, гледаш си децата и семейството сякаш си няква глупачка, която си проспива живота и си губи времето в дребнавости и смяна на памперси и пропуска толкова яки и вълнуващи моменти. Сякаш ти живееш сиво, а те живеят 4К. Този хор е не само хора на влъхвите, но и на самотните влъхльовци, които търсят обяснение на самотата си. И се опитват да намерят бляскаво обяснение на самотата си. Те не били сами, щото са сами, а щото им е кеф! Те са решили така. Те живеят на ръба! Не искат да се обвързват, искат да бъдат лъвове, които сами браздят живота си! Ке пОвърнем, както казват в Благоевград...

Тези приказки за живота на ръба, приключенията и гребането с пълни шепи са ок, ако си на 15 до към 19. В много крайни случаи – до към 25. Е, аз избрах да изляза от детската градина. Нямам време да бъда инфантил.

Освободените, свободните духове и всичката ала бала обикновено звучат, ако си недорасъл, но твоето е по-секси. Сексито на неограничения капацитет.

Нека не се заблуждаваме, но тия глупости с освободеността и живеенето на ръба са за хората, които имат малък капацитет.

Тези, които нямат никаква силица да дадат някому нещо. Слабите, страхливите, втурачените, егоистичните. Те оправдават собственото си безсилие с яко звучащото – идвам, за да взимам, щото съм за малко. Ок. Но аз се кефя на тези, които имат повече сили идват, за да дават. Тези с капацитета.

Имаш семейство, защото имаш сили за него, да даваш, да не искаш нищо в замяна, да не ти е спокойно, да не е честна сделка, никога да не ти е подредена къщата, нникога да не са ти подредени дните, да не си ходила на маникюр от три месеца, да не си поставяла себе си на първо място от... години. И да си съгласна с това, да си го търсила, да го приемеш, надживееш и да излезеш цяла от това. И не само да излезеш цяла, но и да си щастлива и изпълнена. Това е сила, моето момиче.

Това е ценност и това е мащаб на мислене. И в този контекст е разбираемо, когато леко и снисходително се усмихнеш на куковицата до теб, която с налудничав и трескав поглед влиза в детайли за най-маловажни неща на света. Споко, републиката има нужда и от такива кукувици. Лесно е да философстваш за птичките и пчеличките и да изпадаш в изумителни детайли, когато имаш време за всички дребнавости на света.  

Понякога човек остава с впечатлението, че живее напразно. Сякаш не го живее този живот и сякаш не му се случва нищо вълнуващо и интересно. Но същото се отнася и за моторите, които движат колите, корабите и самолетите. Те работят монотонно и методично. Човек би казал – равно. Друг би добави – скучно. Полезни, но скучни. Но движат. Движат света. И остават зад борда всички, които не движат нищо.

Още от Симо Колев:

• Крачката назад не е подготовка за скок

• За нова година искам топки

• Сто години самота

• Кажи на дъщеря си истината за принцесата и Пепеляшка

• Къде ще намериш правилния...

• Бягай от тоя пикльо, скъпа!

Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.