От миналата година и избухването на пандемията от коронавирус насам, в света на киното постоянно се говори за лентата или личността, която „ще спаси“ филмовата индустрия. Първоначално това трябваше да бъде „Тенет“ на Кристофър Нолан, който излезе в края на август 2020 година и записа задоволителни постъпления предвид контекста на момента на премиерата си.
Но последващите вълни от нови случаи на зараза през есента попречиха на киното да възкръсне тогава. След това на ленти като „Жената Чудо 1984“ и „Годзила срещу Конг“ бе поставян етикета на спасител, но и те не отговориха на високите очаквания, идващи с въпросния етикет. Филмовата индустрия надига глава едва сега – и възстановяването ѝ няма да продължи с конкретната премиера на един-единствен проект, а с бавното и постепенно увеличаване на посещаемостта на салоните.
За целта е необходимо едно нещо: филмови звезди, този вече рядък вид известни личности, който Холивуд спря да култивира през последните 15-ина години, твърде увлечен в това да гради имена на поредици и студия като печеливши марки. Тези личности са способни да върнат хората по кината, независимо от проекта, към който са закачени прочутите им имена.
Филмите, в които те участват, нямат нужда да са поредното попълнение към някоя поредица, римейк на класическо заглавие или адаптация на популярен роман: те привличат аудиторията със своята звезда. По този начин в американското кино се появяват успешни оригинални проекти, които получават продължения, които се превръщат в класики, с които израстват множество поколения зрители.
Без филмови звезди Холивуд залага на сигурното, неоригиналното, познатото и от това страда цялата система – но най-вече последното ѝ звено, зрителите. Затова е и безкрайно хубаво да видим, че в този повратен момент от историята на седмото изкуство, една от най-големите звезди на индустрията за последните 20 години все още е жива, здрава и в чудесна професионална форма: това е Анджелина Джоли.
Тя е звездата на „Те пожелаха смъртта ми“, най-актуалният филм по киносалоните в момента, трилър от майстора на жанра Тейлър Шеридан. В главната роля Джоли показва някои от най-силните си качества, подпомогната и от вещо написания сценарий. Всяка насилена усмивка, нервен изблик, демонстрация на страх, гняв или решителност, е предадена от нея с минимум театралност и максимум ефективност.
Сценарият и режисурата на Шеридан ѝ позволяват това, задавайки около нея красноречив и символичен конктест във всеки един момент. Предисторията на травмираната ѝ героиня е сравнително тривиална – но придобива много повече емоционална тежест на фона на американския среден запад: регион с много гори и открити пространства, с малки градове и разпръснато население.
В ядрото на творческата визия на Шеридан е меланхолията, която тези места носят. Също както хората, живеещи в тях, те са силни, издръжливи и готови да понесат външен контакт. Сред основните послания на сценария са изтъкнатите разлики в задълженията на хората, които следят за безопасността и реда там, в сравнение с градските ченгета, за които сме изгледали десетки екшъни от миналото.
Точно с тези послания „Те пожелаха смъртта ми“ оправдава художественото си съществуване. Това не е филм, направен за „Оскар“, натрапващ с тежка ръка в очите на зрителя социални проповеди; не е и касов проект, направен с цел да спечели милиарди долари. Това е жанров филм с ясна тематика, и то такава, за каквато не се говори толкова често в световно разпространявани, достъпни за хората заглавия.
Говорим си за...
Шеридан използва лесно разбираеми метафори – като настъпваща буря, покриваща се хронологично и символично с идването на антагонистите в района на сюжетното действие. Има и други примери, но издаването им би представлявало спойлер, затова ще се въздържа от изброяването им. Важното в случая е, че за пореден път майсторът на модерния трилър доказва, че визуалният и словесният му език е изчистен от гледна точка на излишна претенциозност, но е и ясен, разбираем и ефикасен.
„Те пожелаха смъртта ми“ засяга американския среден запад по същия начин, по който „Дивата река“ илюстрира оставащото индианско население в северните щати и по който „На всяка цена“ описа финансовите проблеми след кризата от 2008 година на малките южни градчета. Да, сюжетът му е малко по-тривиален, заради което се ситуира по-надолу в изключителното творчество на Шеридан дотук – но изпълнява също толкова ефективно самопоставената си художествена мисия.
Актьорите пред камерата, водени от Джоли, просто следват зададения от сценария тон. Ейдън Гилън в амплоато на единия от антагонистите майсторски балансира моменти на деликатен хумор със съспенса, който екранната му личност инжектира. Джон Бърнтал, във втория си пореден съвместен проект с Шеридан, отново е на място в сюжет, който му подхожда до съвършенство.
Но най-универсалният интригуващ елемент на „Те пожелаха смъртта ми“ си остава представянето на звездата във филма. Джоли държи зрителското внимание приковано – фактът, че все още е поразително красива и в отлична форма след всичките ѝ премеждия от здравословен и личен характер през последните 10 години, несъмнено спомага за това, но основната причина са актьорските ѝ умения, упраженени тук в услуга на интелигентен сценарий.
Нека се надяваме, че завръщането ѝ към светлината на прожекторите и към върховата ѝ актьорска форма ще продължи и в следващия ѝ проект – „Вечните“ на Marvel Studios. След триумфът ѝ в „Те пожелаха смъртта ми“ сме с една стъпка по-готови да повярваме, че Анджелина Джоли в действителност е вечна.
Прочетете още от Георги Петров:
- Класическото шпионско приключение на Бенедикт Къмбърбач
- Люк Еванс – филмовият Аполон от Уелс, който е влюбен в киното
- Филмите от жени и за жени на тазгодишните награди „Оскар“
- Мъдростта на една легенда на 85: За сър Майкъл Кейн и неговата автобиография
- За обичта на един баща към покойната му дъщеря...
