Гледах интервюто на Александра Сърчаджиева при Мон Дьо, заснето едва четиридесет дни след смъртта на Иван Ласкин. Толкова съм респектиран от силата на тази жена, че реших да напиша текст.
Докато другите замлъкват или плачат – нормални човешки реакции – на мене ми се ще да изразя възхитата си от това, че все още съществуват такива жени. Че все още дишат на тая планета. Че могат да бъдат пример за всички останали жени, които ежедневно драматизират за най-голямата дреболия и се оплакват, и не са доволни от живота по една или друга причина. Те, струва ми се, изобщо нямат понятие какво означава думата трагедия.
Самата Александра го каза в ефира – тази трагедия е публична. Няма къде да избягаш, когато всички погледи те следят. Няма къде да се скриеш, когато хорското мнение те следва по петите. Няма друго спасение, освен да споделиш болката си. Да я превърнеш от своя в обща. Да я обнародваш. Да се извисиш над тая болка като орел над низина. Да застанеш отгоре и да я видиш в детайл. Да я презреш. После да я намразиш. Накрая да я приемеш. Да викаш и да крещиш, докато ти мине. Истината е, че то всъщност никога не минава. И тук се сещам за едно прекрасно стихотворение от Емили Дикинсън, в превод на Цветан Стоянов, което гласи така:
***
Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.
Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
Колко тъжно и колко вярно. Великолепието на перспективата да те има на тоя свят навярно се състои в това – да извървиш пътя от раждането до издъхването. Да се бориш за всеки миг, напук на собствената ти чувствителност, която ти шепне в ушите да се предадеш. Тая чувствителност накара Ласкин и другите добри момчета от неговото поколение да се махнат завинаги. Ние очевидно не ги разбрахме и съответно – не ги заслужаваме. Ако ги бяхме разбрали – надали щяхме да ги съдим толкова строго. Човекът е човек, защото греши. Иначе щеше да е робот. Машина някаква без чувства и емоции. Без сърце. Сърцето е онова, което се пръсва първо. Особено ако го имаш.
Изгледайте това интервю на Алекс. Ще се почувствате разбити първоначално, но после ще ви олекне. И всичките проблеми ще ви се сторят като някакъв майтап. Като повод за смях. Скъпи дами – вземете пример от тази жена. Тя е велика. Не се шегувам. Благодаря ви, че ме изслушахте.
Прочетете още:
