Михаела Петрова
През изминалата година се оттеглих от света. Съвсем съзнателно и доброволно. Почувствах онази нужда, която знам, че напира и у много от вас, да се отдръпнат от всички външни влияния, които несъзнателно попиваме. И да имат достатъчно време със себе си, за да отсеят своето лично светоусещане от всичко, което идва от външни източници.
Медиите са най-лесни за пренебрегване. Изключваш телевизора, не четеш новини, избираш книги, филми, представления, концерти, които те привличат интуитивно, без да се хващаш на препоръките, които ни заливат от социалните мрежи. Или не избираш дори и това, защото и то ти мъти главата и ти вкарва идеи, концепции, мисли, светоусещане, които може да са много мъдри или просто забавни, но не са твои.
Най-трудни за пренебрегване са членовете на семейството и най-близките приятели. Те са свикнали да бъдеш рамкиран в онова, на което им изглежда, че си бил посветен с години. Най-често го свързват с професия. Свикнали са да си журналист, счетоводител, лекар, архитект, чиновник. Напомнят ти как още от дете си правил това или онова. И аз съм свикнала да рамкирам хората, които познавам по този начин. Затова знам колко е трудно да избегнеш познатия им натюрел или социална роля.
Като майка знам колко е трудно да позволиш на децата си да експериментират в посоки, които са неочаквани за теб. Те, не че ще те питат. Но е неизбежно да го обсъждате, да спорите, да се обяснявате, да търсите път към онзи човешки вопъл: „Разбери ме или ако не можеш, просто ми се довери“. Когато децата все още са зависими от теб финансово, е неизбежно да изпиташ недоверие, когато начинът, по който ги виждаш, потъне в мъглата на път, в който не ги припознаваш.
Същото се случва и с нас, когато усетим силен копнеж да направим нещо, което до скоро е било извън всякакъв обсег на интересите ни. Уж се познаваме, а изведнъж искаме нещо тотално различно. Или поне така изглежда на тези, които вярват, че ни познават „и кътните зъби“.
Истината е, че и ние не си ги познаваме. Затова и по-често сме по-големи специалисти по „другите хора“. Не го казвам като упрек, то някак е нормално. Това е начинът да се огледаме в някого.
И да правим избори какъв човек искаме да бъдем спрямо преценката ни за това, което виждаме. Но ако си малко по-наблюдателен и малко по-осъзнат, в някакъв момент и този балон издиша.
Независимо дали става дума за децата ни или за друг близък човек – съпруг или любим, винаги се появяват ситуации и периоди, в които „не можем да ги разберем“. Искаме, но не можем. Това е моментът, в който е по-добре да признаем, че ни липсва тяхната перспектива. Не, няма как да влезем в чуждите обувки. Дори да са същия номер и да отиват на стила ни. Както уникалността на всяко стъпало моделира стелката така че да потъне удобно в него, така и нашата индивидуалност, моделира всеки личен избор, в който я напъхаме. Понякога го износва бързо. Друг път става толкова удобен, че сърце не ни дава да захвърлим този избор (и тези обувки), дори когато цъфнат на няколко места.
В моментите, в които не можеш да разбереш някого, защото ти липсва неговата перспектива, няма какво друго да направиш, освен да се отдръпнеш и да опиташ да разбереш себе си. Много честно, дълбоко и истински. Да останеш без огледалата. Какво правим тогава? Започваме да съдим себе си. Няма кого друг. Затова и повечето хора не искат да остават сами.
Но ако си достатъчно упорит да седнеш и да наблюдаваш кой съди теб самия, това което ще откриеш е менталния ни свят. Умът – всички негови записи и спомени за теб. Всички негови записи за света, в който живеем.
Какво наблюдавах през целия този период? Сърцето ми остава спокойно, радва си се на някакви неща. Тялото ми е добре, движа го ежедневно, обичам го, глезя го. Умът не спира – дрън, дрън, дрън, така не може, онака не може. Слушай сега, измислих нещо и то ти отива, защото ти си това и това. „Тези обувки са скъсани вече“, казвам му. „Ще вземем нови, но същите“ – упорства той. „Сигурна работа“. Когато остана нехайна, се паникьосва, буди ме нощем: „Какво ще правиш? Измислил съм го. Видях какво прави този и онзи, проучих как се прави по света и у нас“.
Дразнех му се, спорех, казвах, че това, което е измислил ми тежи, не го харесвам вече, много работа е. Той ме упрекваше, че нямам достатъчно амбиции, вяра и сила, че само заедно ще се справим. Така е, признах му, само заедно ще се справим, но по друг начин. Погалих го по главичката, казах му колко много го обичам, но го помолих, ако не може да ме разбере, защото той разбира онова, което записва и регистрира отвън, да ми се довери.
Да ми помага в това, което спонтанно искам да правя, без да се вижда ясния път. Да ми помага само в едно – да го правя много добре, както заедно умеем. Още дудне и се притеснява, като майка, която няма идея какво ще се случи с детето ѝ, но постепенно започна да свиква, че пред нас се откриват пътища и перспективи, за които няма как да направим анализ, преценка, маркетингово проучване и да предвидим бюджет. Пътища без ясна цел, които само сърцето познава.
