Стоя до брега на морето и гледам как сините вълни се разбиват нежно в хоризонта. Наоколо е пълно с хора и сякаш нищо не се е променило. Сякаш няма пандемия, която да ни безпокои и паника, която да ни гложди отвътре. Тук времето е застинало в синевата и всяка тревога става недопустима.
И всичко е любов. Колкото и клищирано да ви прозвучи. От сегашното настояще може да ни избави единствено спокойствието. Или хайде – не да ни избави, но поне да ни съхрани. Един от най-великите американски писатели – Хенри Милър – твърди следното: „Единственото истинско чудо на този свят е покоят.”
Склонен съм да се съглася с него. Но нима не е трудно да имаш покой, когато всяка сутрин те заливат новини за нови случаи на заразени, починали и прочее? Нима не е невъзможно да останеш психически стабилен сред цялата тая нестабилност? Сред всичката несигурност за утрешния ден...
Пиша тези редове, а в умът ми – като на лента изникват всички ежедневни въпроси, които не само аз, но и целия народ си задава в ежедневието си напоследък. Като например:
Как ще си платим сметките за тока, за водата, за наема, за храната, за елементарните ни битови нужди? Ако имаме деца става още по-сложно – трябва да се грижим и за тях, да ги поставим на преден план, пред самите себе си, да им осигурим онова минимум страдание, което се очаква от нас като родители, да ги възпитаме да станат не просто хора, но и човеци, да ги научим да бъдат добри, за да им се отвръща с добро, да стиснем зъби, когато няма изход, и да спрем да скърцаме с тях нощем, понеже неизвестността малко по-малко ни убива и не ни позволява да заспим, защото се безпокоим, и това е напълно нормално и обяснимо предвид обстоятелствата, предвид тая безпътица, застанала на пътя ни.
Нейният контрапункт остава хоризонът, който сияе срещу ми. За миг ми се прищява да извадя всичките мисли от главата си и да ги хвърля в морето, да наблюдавам как отплуват надалеч и заедно с тях си отива и моята тревожност за бъдещето. Това би било прекрасно – ако можехме да хвърляме лошите мисли в морето, ако можехме да ги удавим. Но не можем. Можем ние самите да влезем в него. Достатъчно навътре. Докато се превърнем в малки черни точици сред необятната шир. Освободени. Свободни. Малки черни точици безкрайност.
Простете ми за красотата на езика. Това трябваше да е статия.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- „Бащата” - един филм за живота и сладостта от него въпреки всичко
- За красотата на българския език и злоупотребата с чуждиците
- Да си добра майка е мисия за цял живот
- За любовта и нейните отражения
- Коронавирусът - враг номер едно на психиката
