Михаела Петрова
- В кой момент от твоя живот би избрала да отидеш отново, ако имаше машина на времето? - попита ме мой близък.
- Десет години напред, за да видя дали има смисъл да оставам - казах, леко ехидно.
- Не, не. Нали знаеш, че бъдещето не е издълбано в камък? То зависи от днешните ти избори и възприятия. И от това, как преценяваш миналото.
- Е, аз съм от пишещите хора. Писнало ми е да се разхождам из миналото си. Ако ще ходя в миналото, искам да отида във времето, когато е било началото на Просвещението, във Франция например.
- Не, не ти върши работа. Това е малко надменно любопитство на човек от бъдещето. И нали знаеш, че няма да може нищо да променяш, дори мястото на някоя ваза, например. Каквато си разсеяна, току-виж си я счупила, и край, промени историята...
- Е, къде да ходя тогава с тази машина на времето, след като нямам право нищо да променям?
Говорим си за...
- Не става въпрос за промяна на нещо вече съществуващо, а за усещането ти. Например, кой би бил моментът, в който категорично знаеш, че си могла да направиш и друг избор. Представи си този мъничък, микроскопичен отрязък от време като голям балон, в който има две и повече нишки възможните житейски пътища. Но нека опростим до две за повече яснота. Застани там, където тези две нишки се пресичат, и усети как би се чувствала сега, ако беше поела по другия път.
Тази история и на мен ми омръзна да я разказвам, защото я въртя като развалена плоча всеки ноември, но какво да се прави - това е най-категоричният ми спомен за избиране на един от два възможни пътя. Решението да остана да живея в друга, европейска, цивилизована държава през есента на 1989-та. Имах предложението да да живея, да уча език и да не бързам да работя поне година. Приех. И изведнъж, в рамките на 24 часа, си събрах багажа толкова бързо, сякаш ме гонеха стадо бизони и просто стъпих на другата нишка, а тя ме пое и като мощна вълна ме изхвърли отново на земята българска. Това е моят личен 10 ноември 1989 г.
Това е единственият момент, за който през годините съм си задавала въпроса: Правилното решение ли взех или грешното? В интерес на истината, през 1990-та бях размислила и попитах любезните домакини, които бяха готови да ми дадат времето за старта на друг възможен мой живот дали предложението все още е валидно. Вече не беше. ОК.
- Добре, намерих този балон, в който се кръстосват тези нишки на времето. Сега какво?
- Почувствай себе си сега, ако беше тръгнала по другия път. Как се чувстваш, нищо друго. Без въобще да знаеш какво се е случило като преживяване междувременно.
Отне ми време да го почувствам наистина. Колкото е нужно.
- Не искам да променям нищо - казах. Този път наистина не искам и повече едва ли ще си задам въпроса - какво би било ако тогава бях останала?
- Защо?
- Ефекта на пеперудата, нали знаеш... Харесвам изживяванията, които имах именно заради избора, който направих. А в това “възможно аз” не ги усетих.
- А как се чувстваше?
- Всъщност добре, но сякаш съм отишла временно на гости в друг дом и, макар да беше приятно, не познавам този човек, който усетих. Странно е, но дори нямаше моето тяло. Сякаш във вените ми течеше друга кръв, ако мога така да кажа. Още по-интересното е, че (хм) никакви политически събития нямаха значение. Сега разбрах - как се чувства човекът е важно, а не какви са външните събития, сред които живее. Да, вероятно те са оказали някакво влияние, за да бъда това, което съм сега, но нямат водещо значение за това как се чувствам като тази, която познавам, нито имаха значение за този мой “възможен аз”.
- Тоест, ако имаше машина на времето, би ли избрала да промениш някое свое минало решение?
- Категорично не. Вече не. Изключително впечатлена съм, че съм избрала супер готин живот, който ми отива. Досега не го знаех. И се съмнявах.
- Кое те караше да се съмняваш, че си направила най-добрият избор за себе си?
- Външните обстоятелства - в началото на 90-те беше първата емигрантска вълна. И дълги години се чувствах сякаш съм “отпаднала от нея”, че не съм била достатъчно смела. И разни други неща като по-добър доход, социални осигуровки, обувки, цивилизация... Не на последно място, а даже на първо, най-много се дразнех, че не съм част от културната среда на Запада. А само медиатор на световните тенденции в някое и друго местно списание от затънтените Балкани.
- Това твое “възможно аз” част ли беше от културната среда на Запада?
- Дори не ми хрумна да проверя с какво се занимава, ти нали каза да почувствам само усещането за себе си, а не с каква професия и дейност се идентифицирам...
- Схвана ли го?
- Кое?
- Усещането за себе си е водещо, а не с каква професия и дейност се идентифицираш - ти го каза!
- Бинго! За първи път мога да кажа, че много харесвам живота си - заради собственото ми усещане за себе си. Без никакво значение какво правя или не правя, с кого съм или с кого не съм, каква е политическата, икономическата, социалната или вирусната среда, в която живея. Или поне без идентификация с всичко това. Аз съм, това, което съм, и нищо друго няма значение.
Дори и машина на времето не ми трябва. Вече нямам къде да отида с нея.
Прочетете още от Михаела Петрова:
- Животът е, за да го изживееш. И да се радваш на всичко, което си
- Как социалните медии ме разсеяха от мен самата
- Багажът на желанията
- Отворих си очите за красотата. Верно ли?
- Много миличка агресия
- Празникът на промяната
- Когато нещата станат видими, вече е късно
- Това, към което се връщаш. Или не.
- Код 2021: Несигурност. И това е любов
- Код 2021: Доверие
- "По-тежко е за онези, които реагират на реалността чрез защита"
- Живеем в едни от най-хубавите времена. Честно.
