Повечето хора недолюбват ноември. Мъглите му, голите дървета, студът и унилият дъжд, сприхавият вятър, който смита листата и прахоляка, абе неприятничко си е. Но – климат, както винаги казвам. Климат, който си има и своите добри страни, все пак още имаме остатъци от четири сезона, кой ти ги дава.

Аз си намирам на какво да се радвам – между всичките дъревата с пожълтяла и опадала шума, има едно, което най-нахално не ще и не ще да разбере, че единствено се зеленее и всички около него перят клони укоризнено.

Широколистно дърво е, не вечнозелено, та и аз му се чудя на акъла, но явно иска да остане поне в септември. Не ме бива в пейзажната лирика, затова май одушевявам треви и дървеса, но пък вярвам, че те са понякога по-живи същества от много уж одушевени. Да се върнем на ноември, който също си стяга багажа и сто на сто ще ни ръсне и малко снежец, ей тъй, да ни напомни за наближаващата зима. Ще се разджвака, ще се разкаля и разкиши пейзажът, но врабчетата пак ще си чирикат, макар и накокошинена. Животът просто следва своя нормален ход, от сезон в сезон, от цвят в изгнило листо, от детство в старост, на когото каквото. И не, не е песимизъм.

Има неща, които не зависят от сезоните. Работим през ноември точно така, както и през май. И се влюбваме, без да усещаме неприветливостта на климата, слава богу.

И когато сме с любимия човек, ни е все тая дали газим в кал и киша или под шарените сенки на ленивия градски пейзаж.

Все ни е тая дали зад прозореца мъглата е на вълма или слънцето прежуря в жалузите. Вътре в нас е уютно, спокойно и сладостно. Освен това ние така сме устроени, че си харесваме климата спряма това, което ни се е случило точно в този месец.

Снимка: iStock

Обичам ноември, защото ми е парещ и изгарящ от спомена за първа целувка, първа нощ, първа сутрин, поредно начало, което продължава. Ах, колко студено беше навън преди две години, какъв дъжд плющеше в прозореца през нощта, отбелязвам само, че беше така, но нито студа помня с тялото си, нито дъжда, който ни измокри от таксито до входа, все едно бяхме прекосили пеша града. Тялото не помни болките, само душата има това свойство. Но пък то помни ръце, устни, всеки допир – понякога доживотно.

Помните ли първата си целувка? Усещате ли я още по устните, колкото и непохватна, да речем е била? Помните. И да отречете, няма да ви повярвам. Щом е било важно за вас, няма начин да не сте го съхранили.

Помним погледи, помним думи, помним докосване на ръкави и преплитане на пръсти, сърчицето ни бодва и подскача в гърлото. Тези спомени се пазят. Дори и да искаме да ги забравим. Все някъде ни причакват. Уж ей тъй, от нищото.

Мирис на запалена шума, аромат на току-що смляно кафе, повей, носещ дъх на мокър шал, примесен с познат парфюм… И ръката ти, която стиска дръжката на чантата изведнъж усеща топлината на дланта, която я е приютила в джоба на този, с когото са вървели по някоя улица.

Преди години. Ей тъй в ноември разцъфват тропически орхидеи, каквито си виждал само на картинка, нищо че в действителност минаваш покрай чепка печални хризантеми. Вътре в нас винаги има разцъфнали чувства. Иначе няма как да преминаваме през сезоните.

Снимка: iStock

Природата милостиво се е погрижила да сме независими от климата. В душите и сърцата си. Иначе обличаме се, събличаме се, съобразяваме се с метеорологическите условия. За да продължаваме и да продължава животът.

На онова зелено дърво вече две листенца са се обагрили в жълто, значи и то, милото, е в крак с кръговрата на живота. Не го мисля – след пет месеца пак ще напъпи и ще се разлисти. Може пък такава да си му е дървесната същност – последно да се приобщи към природните закони, казва ли ти някой. Може и то да има спомени, които един полъх на вятъра е донесъл и да се е заплеснало във възприятията на корените и вейките си. Какво ли не прави полъхът…

И ме лъхва един, познат от детството аромат, толкова есенен, толкова ноемврийски, дълготрайната ми памет ме отнася на площад „Славейков“, където димят открити скари на колела и хората разнасят едни пликчета от амбалажна хартия…

Скъпият внася любимата ми керамична купа и с най-тайнствената си усмивка сяда до мен. Знам, вика, че много обичаш, сам ги опекох. Кестени, печени кестени! Нямам време да си помисля кой после ще чисти следите от кестенопеченето в домашни услови, а направо посягам към изпускащото мека пара вълшебство. Ей, внимавай, ще се опариш, чакай, аз ще ги беля, лакома жена такава! Лакома съм, леле, как съм лакома за този парещ и изгарящ ноември в очите му с цвят на кестени.

Още от Маргарита Петкова:

• Старомодните мъже никога не излизат от мода
• Когато искаш една жена завинаги, не се нахвърляш да я вкараш в леглото си начаса
• Скъпи господин ЩЕ, бъдеще евентуално няма как да стане сегашно продължително
• Въздухът и водата се прегръщат. Септември се е намърдал в багажника
• Старата ни любов стои тихо и кротко в ъгълчето на душата
• Пожелавам си август – подивял и разрошен
• Потънаха ти гемиите? Радвай се – има на какво да стъпиш!
• Ю като юли, Ю като лЮбов
• Коя щях да бъда, ако не ми се беше случил?
• Юни седи пред запалената камина
• Всяко време е време за любов
• Паля колата и идвам!