В последните няколко дни едно и също ни е в устите. Изказванията на Валери Симеонов. Да си призная – дълго се въздържах от коментар по темата. Дълго отлагах и не можех да си намеря място. Има една такава мъдрост: "УБИЙ ГЛУПОСТТА С МЪЛЧАНИЕ." Окей, но докога да мълчим? Докога да се примиряваме с това, че стигнахме до такова положение, че откъдето и да го погледнеш – виждаш все дъното. Дъното в целия му блясък. В цялата му чернота и великолепие.
Следва доказателството за тезата ми. Ето го. Самият вицепремиер на Република България изрече следните слова относно закона за личната помощ на хората с увреждания. Цитирам по памет:
„Този закон бе създаден, за да угоди на група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тия уж болни деца, използвайки ги като инструмент за постигане на своите чисто материални цели...”
Ах, бедний, бедний господин Симеонов! Дори не ми идва отвътре да проявя възпитание и да ти говоря на „вие”! Осъзнаваш ли какво говориш? Съзнаваш ли колко ниско падаш? Паднал си толкова ниско, че надали ще можеш да станеш! Потънал си в тинята, мой човек... Така се надявах, че ще изплуваш от тая мръсотия и ще покажеш, че имаш поне капчица мъжка чест и ще си подадеш оставката. Ти вместо това, реши да разцепиш мрака със следващото си култово изявление:
„Не виждам никакви причини по лични съображения да подам оставка! Просто защото няма за какво! Човек не подава оставка за това, че казва истината! Боли, не боли – това е истината! Аз стоя зад своите думи – категорично!”
Какъвто и да си – като чуеш това – угасваш. Всяка надежда за каквато и да било човечност у този индивид – умира. Няма я. Туй то! Чудиш се и се маеш как въобще е възможно да съществува подобно безочие! Търкаш си очите невярващо, записваш си час за промивка на ушите и... о, чудо! Чуваш по новините поредния бисер:
„Мога ли да кажа аз, че тези деца, които са с видими изкривявания, деформации с поведение на явно ненормални такива, с такива движения и тикове, мога ли аз да помисля за това нещо и да кажа, че те се преструват? Наистина ли някой от вас го мисли?
Ние не го мислим – ти го каза. Ти нападна едни майки – героини. В същинския смисъл на това понятие. Грижата за техните деца е в такъв мащаб, толкова голяма е, че просто не можете да си представите. Аз – тъй като съм я изпитал на собствения си гръб – зная какво е. Да оскърбиш по такъв начин жени, които всеки ден дишат заедно със своите деца, е толкова долно, че не ми се говори. Тяхната битка не е за пари. Тя е за живот.
С времето разбрах едно: думите са като камъните. Веднъж хвърлени – няма връщане назад. Затова трябва да внимаваме с тях. Извинението понякога идва твърде късно. Господин вицепремиерът се бил извинил за думите си. Същите, зад които твърдеше че стои. И излезе, че сам се изложи и освен че стана за посмешище, народът го намрази!
Още нещо, ако ще и банално да прозвучи. Революция трябва да има. И тя трябва да започне от гражданите. Ето – те протестират. Искат оставката на Симеонов. И впрочем – с основание. Защото правото да обиждаш съвсем не е безконечно. Напротив – обидата е обратното на човечността. Когато обиждаш някого, когато го нараняваш – ще плащаш цена. Винаги е било така. Така и ще бъде. Престъпление е да посягаш на съществото майка. Грях е да обругаваш майчина обич. Така искам да завърша.
