Много хард го почвам, но това е точният въпрос и няма как иначе да го задам. Не че не знам отговора. Той ми е от ясен по-ясен, но въпросът касае не мен, а този, който трябва да си отговори. Като го гледаш – ми, приличен, възпитан, усмихнат, позитивен (толкова позитивен, че понякога направо ти се драйфа), сладурче, на което всички се кефят. Ако това са комплименти, никой мъж не би искал така да го окачествяват.
На женичките това им харесва обаче, те просто лудват по прегръдчиците и целувчиците, по нахиленото до уши „Бе много си сладка, бе, къде се изгуби“, пляс по задните части, гуш през талията (колкото по-необхватна, толкоз по-примиращо е преживяването), по „ Голямо идиотче си, лудичката моя, много те обичкам, кога ще се видим да се напием…“ (нямам сили да продължавам, гади ми се неистово.)
На мен тия не ми минават, а и той не ми ги дрънка. Не е тъп. Просто компенсира липсата на любов в живота си с подскоци и плонжове колко много я има. Има дръжки! Навсякъде канен, всякъде приет, душата на компанията, той е просто един отчаян потенциален самотник. Прибира се, когато там се прибира, обикновено, когато компанията се разотива всеки в къщата си, всеки при някого, и изпраща последната несретница, жаждаща да сподели постелята му, ама не я огрява, защото той се страхува от обвързване. Защото не може да отвори не завивките си, а сърцето си.
Имал е много връзки, но любов – не. Някоя някога го е наранила жестоко и той е врътнал ключа от вътрешната страна. Може вече дори да не се сеща къде го е прибрал или изхвърлил. Не се и сеща за него, защото този ключ ще му избоде очите колко е самотен. Има ангажименти към кучето си – сутрин тича с него в парка, вечер го храни и го обсипва с нераздадената обич. Товари се със служебни ангажименти, от които се оплаква, че му пречат на личния живот. Какъв личен живот, бе? Главният шут на всяка компания във всяка точка, в която го повикат. Хахо-хихи, цунки-муцунки, делта връх на сладоледа, сега в София, утре в други градове, на всяка манджа мерудия, на всяко гърне похлупак, по-сам от кучето си. Обаче с претенции за неповторимост, зле прикривани под показно омаловажаване на искрящата му като пенливо вино личност.
Ма аз съм най-обикновеничък, имам няколко рационализации, ама съм скромен, не се хваля, аз ви допускам до себе си с отворено сърце… С отворено какво, че не разбрах? Със сърчицето си, свито на шушулка, че няма да пожънеш възхита, преклонение, възторг колко си известен, а тъй скромен? Ох, и да, този свят не те разбира, ама изобщо не те разбира. Хората те обичат, защото си велик, обаче светът, ти да видиш, отказва да ти го признае с дарствена грамота.
Е, сладък, светът такива грамоти не раздава. Не е упълномощен. Светът си се върти в своите обиколки и изобщо не отбелязва никого от тия почти осем милиарда, дето пъплят по паралелите и меридианите. Дори и да отбележи някого, то е само за да докаже как транзит глория мунди. Сик транзит. Читателите са грамотни и ще го разберат, ама да го кажа с български, а не с латински думи – така минава световната слава. Винаги отминава. Не говорим за великите умове – делата им остават, телата им – йок.
Светът не е двайсет чифта премрежени под микроблейдинг очета, не е десет мъжки прегръдки с потупване по рамото „Евалла, копеле!“, не е 300 лайка в социалната мрежа, не е спирането на улицата „Ах, нали Вас Ви даваха онзи ден по телевизията, много ми харесахте!“, светът, както казва Марк Твен, не е длъжен никому, защото е бил тук преди всички. Цитирам по памет, но абсолютно точно по смисъл.
Та общо казано – светът изобщо не се интересува за какъв се мислиш, нито какъв си наистина. Защо тогава задавам този въпрос? Защото се отнася за всеки един. А на кого го задавам? На всеки, на всеки, в това число и на себе си. Защото всеки трябва да си знае мястото. Да разбере къде е. Тогава и светът ще е едно прекрасно място за живеене. Ама де толкоз акъл?!
