Михаела Петрова
Това е въпрос, който много ме дразни. Обикновено ме питат „в кой свят живея“, когато имам страхотна идея, която ме е вдъхновила.
Но най-вече, когато имам доверие в нещо добро, към което другите са мнителни. Баба ми използваше този израз, винаги, когато се появявах с приятел-момче.
Не вярваше много на тези работи, че сме приятели, които се катерят по дърветата да берат джанки, че играем детските си игри, без да се опитат да ме опипват или поцелуват. „Мъжете са такива – не могат да ти бъдат приятели, винаги искат нещо от теб, да те използват“ - отсичаше и отиваше да си нагледа манджите, за да не закъснее с обяда на дядо.
Много ми беше странно. Как така да не сме приятели с момчетата? „Не е вярно, че са такива, добри са“ - тропах с краче и сълзи от обида напираха в очите ми. Добре, че поне в другия голям двор, в който израснах с няколко детски банди, такива обвинения нямаше. Двора при баба ми и двора у дома бързо станаха различни светове. В единия трябваше да внимавам да не ме използват, в другия – всички деца като че ли бяхме от един и същи пол, хлапетата от махалата.
Какъв беше ефектът от разделението на световете тогава? В двора на баба ми се влюбих, защото насочих вниманието си върху факта, че срещу себе си имам малък мъж. Играехме на „Зоро“ - онзи най-първия филм. Слагахме си маски, перелини, правехме си мечове от клони, размятах се с дълги поли, обаче малкото мъжленце все не се възползваше да ме целуне като във филма.
Беше му по-интересно да се бием и да си разменяме ролите на добрите и лошите. Яд ме беше, че не ме целува, но също така бях доволна че съм права. Казах на баба ми: „Не ме използва, играем си като момчета“. Тя си вдигна мнителния поглед от лещата, която почистваше и отсече: „Използва те за момче“. Шукер! Нямах какво да кажа. Онемях. Бях прекалено малка, за да направя заключението, че когато си мнителен, винаги си от прецаканата страна.
Минаха няколко години, докато Зоро изостави маската и меча и след игра на монополи, на която победих, ми предложи да се оженим като пораснем. Но „света“ в къщата на баба ми, успял да се просмуче в убежденията на младото момиче, замига с червена лампичка: „Да, да, нали? Защото забогатях. Иска да ми вземе парите“. Не му го казах, пък и вече бях влюбена в някакъв съученик, затова само го изгледах надменно: „Не става“.
Говорим си за...
В големия двор, с хлапетата от махалата нямахме такива драми. Строяхме къщи от кашони, играехме на фунийки, на футбол, биехме се със съседния двор за една люлка-лодка, или се отдавахме на кротки игри на филми и асоциации. Не се разви тази зорка наблюдателност за мъжко-женските взаимоотношения. Бяхме си приятели – приятели. После пораснахме и всеки си навлезе в мъжко-женската интрига някъде през пуберитета.
Когато пораснах, започнах да чувам въпроса „Ти в кой свят живееш?“ от приятелки и приятели, които не вярваха, че гаджето ти вече си е легнало, вместо да е на купона, а бяха сигурни, че ако отидеш в тях, ще го изловиш с някоя друга. Разбира се, чувала съм този въпрос и по отношение на доста идеи и мечти, които нямат общо с интимния свят. Всеки път ми ставаше обидно. Не защото може да е така, а защото ситуацията може да бъде мислена по този начин. Обидно ми беше да си помисля, че вместо доверие, от мен се очаква да изпитвам съмнения по отношение на човека, в когото съм влюбена. Чувствах се унизена, когато срещах недоверие в идеите си. Те бяха моето вдъхновение, а някой идва и ги смачква, като станиола в цигарена кутия.
Така се научих да крия – както вдъхновенията си, така и своите любови от света на мнителните, наранените, обезсърчените, възпитаните в среда, място и време, в което бродят опасности, видими и невидими врагове, вглеждане в недостатъците, вместо в достойнствата на другите. Съсредоточавах се върху онова, което ме възпламеняваше със страст, живот и прелест без да вдигам много шум. Не се отказах от доверието към любими и приятели. Не се отказвах от идеите си – разцъквах си ги леко, методично, потопена в този вътрешен разкош.
И света ми постепенно се изчистваше от хора, които ми задаваха въпроса: „Ти в кой свят живееш?“. В началото не забелязах, че се е изчиствал. Въобще не ми мина през ума. Мислех си, че хората, които срещам са си по природа готини. Случвало се е да споря, че са се променили, защото вече не живеем във времана, в които човек трябва да се страхува от мечтите или чувствата си.
Но от известно време не мога да не забележа, че се е натрупал много страх и горест, недоволство, гняв, мнителност, несигурност – и в личните взаимоотношения, и в обществото, и по отношение на вдъхновението.
Започнах да наблюдавам различните приятелски и работни кръгове, в които се движа. Не се взирам, за ги да преценявам, анализирам и съдя. Внимавам само как се чувствам в тяхно присъствие – какво споделям, какво премълчавам, хрумва ли ми нещо интересно чрез общуването или ме обзема скука и се изнизвам, за да гледам някой филм. Слушам историите, които ми разказват, онова което им се случва, как го преживяват. И вече съм сигурна, че светът, в който всеки от нас живее е въпрос на възприятие. И не, не живеем в един и същи свят. А в светове на групи от хора с различни възприятия.
Достатъчно опит имам зад гърба си, за да съм спокойна, че доверието в някого е много по-голяма сила от съмнението в него. Дори и когато забелязваш кирливите ризи. Почти всеки е готов да капитулира, когато му повярваш. Това му дава сила да се отпусне и да покаже по-добрата своя същност, да я развие. Случвало се е дори да го осъзнаят и да ми благодарят. Обикновено не си спомням какво точно съм направила, за да получа това признание. Най-вероятно е било някакво ненатрапчиво изслушване с разбиране и доверие. Такава обратна връзка винаги ми припомня думите на Гьоте: „Ако приемате хората такива, каквито са, с всичките им присъщи недостатъци, никога няма да ги направите по-добри. Ако се отнасяте с хората като с идеални хора, вие ще ги издигнете на тази висота, на която бихте желали да ги видите“.
Ето в този свят живея и той не ме е подвел. А вие в кой свят живеете?
- Червеното, романтиката, традициите, пазителките на „огъня“ в дома: няколко магии с общ корен
- Малко невинно упражнение по пречистване: или пренаписването на деня като женски начин за връзка с интуицията
- Неподозираната сила на потенциала, който притежаваме в себе си (и с който можем да постигнем чудеса)
- През каквото и да преминаваме, имаме едно задължение – да се чувстваме щастливи
- Да повишим нивото на „трудно” - новото предизвикателство, към което всички достигаме несъзнателно
- Почитта към другия като здравословен егоизъм
