Когато попиташ една жена какъв мъж иска да има до себе си се започва едно изброяване, което задължително включва „да е умен и да има чувство за хумор“. Разбира се, че това важно. Нима би излязла с мъж, който не е умен? Това е толкова жалка картинка. Или мъж, който има обаянието на умрял плъх?
Моите колежки също не са равнодушни и също имат един ред прилагателни, с които описват мечтаните си кавалери. И понеже между „Искам всичко“ и „Искам възможното“ всеки от нас ще избере второто, защото първото е невъзможно, в радиото направихме следния дебат - Кой мъж предпочиташ – този, който те кара да се замислиш, или този, който те кара да се засмееш. Какво мислиш? И ти ли първосигнално си мислиш това, което си мисля и аз?
Първо си мислех, че това е труден избор, защото нещата са почти еднакво важни, после се сетих за филма „Изборът на Софи“, после огладнях и спрях да мисля за това. Най-накрая си дадох сметка, че изборът изобщо не е труден. Човекът, който те кара да се замислиш, със сигурност е дълбок, интелигентен, интуитивен, абе ценен човек, без съмнение. Но интуицията тук ми показва и една тъга и една меланхолия. Това не е задължително, но често върви с дълбочината и начетеността на хората, които имат какво да кажат.
Умните и съдържателни хора са по-обрани, по-вглъбени, по-мълчаливи. И тогава всеки атом на съзнаието ми се разбунтува. Не искам тази тъга и тази меланхолия. Не искам да ми е тегаво и не искам да ми е тежко. Не че бягам от това – напротив. Човек не може да избяга от драмите си, но ако мога да избирам и когато избирам, предпочитам силата на жизнеутвържаващото и ведро начало. Не искам да ми е дълбокомиселно, да ми е драматично, да ми е вглъбено. Има и други места, които да ме докоснат, провокират и накарат да се замисля, но с половинката си искам да си се смеем, а не да си плачем. Не да се лигавим и да се лендзим като пачи. Това е друго.
Просто искам тази, на която й е леко, и тази, която прави да е леко около нас. Връзката е процес и рано или късно си минава през периоди на драми, мълчания, вглъбеност, съмнения. Те си идват. Но представи си твоя партньор да бъде тип, който търси, подчертава и намира драмата. Все те кара да се замисляш за нещо, все има истории, които са завладяващи, интересни, интригуващи, ама тъжни, бе братче! Тъжни. Не го разбирам. А го има.
Обикновено тези мъже имат някакъв ореол около себе си на замислени интелектуалци, трудни за достигане и някак привличат жените. Особено, ако предишната ти връзка е била с някой, който е бил абсолютно посредствен и аграрен тип, който се смее на собствените си вицове и преразказва моментите, които са особено смешни.... Та, тогава се опитваш да компнесираш и си казваш – Ох, искам духовно привличане и интелект. Искам интелектуално общуване и възвишени разговори, които да качат връзката ни на друго ниво. И се хващаш с онзи, който има какво да каже и всичко, което каже те докосва, замисля, но и просълзява, сдухва, напряга. И си казваш – Ааааа, не ! То пък толкова възвишеност ми дойде въз-повече.
Не се връщай към онзи селтак, дето си преразказва вицовете, заливайки се от смях. Никога не се връщай никъде. Продължи. Но помисли. Кое ти е важно – да знаеш или да сияеш. Да се усмихваш или да си угрижена. Да мислиш или да мърдаш. И тогава всичко е ясно. Взимаш не този, който поетично ти описва гъстите облаци, а този, който пробива гъстите облаци, защото над тях винаги има слънце.
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
