В случая Иван изобщо не е важен. И не се казва Иван.
Всеки може да си сложи каквото име му хрумне или което му е любимо, или това, чийто притежател е срещнал. Ние всеки ден срещаме някого, ще кажете.
Ние всеки ден срещаме много хора, ще допълня. При това без да опровергавам тезата си. Защото има срещи и срещи. И много повече разминавания. Но в случая схемата е друга. И не може да не ви се е случвала.
Защото едва ли има човек, който да не е прекъсвал връзка.
Независимо от причината – изчерпване, досада, невъзможност да я караш по старому, излъгани надежди и още по-несбъднати мечти (ох, извадете моминските кърпички, обшити с дантелка на една кука от някоя сръчна баба), осъзнаване, че от този възторжен любовен храст няма да изскочи стрелян заек, а най-много в заешката дупка да се срутиш, ако вече не си на дъното й и трябва да изпълзиш нагоре, причини много.
Моите май бяха всички накуп и на квадрат, без момента с копринената кърпичка, бърсала съм си сълзите със свити юмручета. Голямата любов, (ах, Голямата любов!), обикновено върви ръка за ръка с още по-големите терзания и огромните невъзможности.
Започва като гръм от ясно небе, светът се променя и засиява с най-ярките си багри, най-тръпните усещания, най-опияняващите аромати, най-сладките вкусове, най-нежните и метежни звуци, 40-годишните мъже се държат като първокласници, 20-годишните хлапачки придобиват мъдростта на вселената, светът става наистина една шарена бъркотия, както го е казал класикът. Обаче неизбежно се появява един железен светилник, който осветява тъмните подмоли, дето се правиш, че не ги забелязваш и си навиваш на пръста, че не съществуват. Невъзможното води до неизбежното.
Можеш да продължиш да се залъгваш, моме Калино, можеш да се престорваш (в главата си) и на сокол пиле и на мрена риба, че и до люта змия и църна чума да го докарваш, та вечно негова да бъдеш, ама реално една протяжна любов се носи като още по-протяжна народна песен. А всяка песен си има край. Свършва. Точка. Финито. И по-добре да млъкнеш пръв, та поне фалшивите извивки да си спестиш. Това го пиша сега, тогава не съм била толкова аналитична.
Можехме да я караме до Второ пришествие, късайки си нервите, но в пристъп на яд от безсилие, просто казах „Край!”. Не, че го казвах за пръв път, не, че не го бях чувала ен пъти. Край – край. Надменното удовлетворение, че аз бях затворила вратата, само след десетина минути се смени с поройни сълзи, чувство на обреченост, вселенска самота, ужас пред какво ще правя сега, о, Боже, помогни ми, и всичко, както при всеки.
Говорим си за...
Многострадална Геновева патки да пасе. И за да не легна да умра в пещерата на самосъжалението си, та да не дочакам краля, който за пореден път ще ме намери, разкаян и умиращ от любов, на другия ден си облякох чудната австрийска рокля (никой нямаше такава, вуйчо ми я беше донесъл от една екскурзия по Дунава), мацнах две дебели синьо-зелени очни линии с молива „Маргарет Астор”, за който бях ръснала цели пет лева, обух си червените обувки от ЦНСМ (купих си ги с един хонорар и ги пазех за специални случаи, които все не се случваха) и се понесох като потънала гемия към едно събитие, на което изобщо не ми се ходеше и нямаше да отида, ако не се бях направила на специалист краищата.
И срещнах (да го наречем) Иван. По-скоро – сблъсках се с погледа му. Гръм и мълнии, озон и вихър, ураган от 5-та степен. Не съм чак толкоз лекомислена, не съм пеперудката от цвят на цвят, не съм цветарката от маса на маса, не се прехвърлям от едни чаршафи в други. Кръжах по дансинга, водена от ръката му, седяхме си на масата с питиета и приказки, а до чаршафи просто не се стигна. Онази вечер. Онази вечер той просто ме изпрати до входната врата и си разменихме телефоните. Потърси ме чак след една седмица да ме покани на вечеря.
Само че в тази седмица аз не седях в пещерата да чакам трижди нещастния Зигфрид, не страдах от поредната мирова скръб, краят беше край и не помислях да прелистя отзад напред затворената страница. Господ, Съдбата, Вселената, Случаят, кой както си го нарича, ми беше пратил АНГЕЛ.
За да ми даде знак, че когато затваряш врата, се отваря прозорец, че светът е голям и не свършва с една любов, пък била тя и голяма (всяка любов е голяма и единствена), че правилно съм продължила напред, вместо да клеча пред заешки дупки в очакване да изскочи мишката, която ще ми гризе нервите, съвестта и времето.
Точката не трябва да се превръща в запетая, а в начало на нова страница. И затова ей тъй, в най-мрачния и неочакван момент на следващата или по-следващата вечер, сутрин, обедна почивка, някъде, където не искаш да отидеш или просто няма как да не отидеш, срещаш… На мястото на точките си попълнете името. А Иван ли? Прави кафе в кухнята. И изобщо не се казва Иван.
