Като дете мислех Коледа за нещо женско. Във френския език, който учех от шестгодишна имаше Пер Ноел, но ни го превеждаха като Дядо Мраз.
Коледата беше повече магията на Бъдни вечер – постните блюда, у нас се правеха винаги 9, а татко прекадяваше софрата с тамян върху лопатката за въглища, разчупваше питката, първо топвахме залче в направените на кашичка счукани орехи с чесън и мед, че такъв е животът, пък и за здраве, абе традицията я знаете всички.
Тиха нощ, свята нощ, без да знаем тази песен. Коледата на другия ден не беше толкова интересна, нямаше я мистиката на ритуала и смирението пред трапезата. Пък и 25 декември обикновено си се падаше в работен ден. Само че на мен от дете си ми остана, че камъни да падат, Коледа е Бъдни вечер и не може да се пропуска без почит.
Дотук го докарах направо пасторално, ама нали все отнякъде трябва да се почне. Та отивам аз на вироглавата своя глава да следвам в Търново, за да ставам самостоятелна. О, и станах! Особено самостоятелна стана храносмилателната ми система, докато се науча, че като си профукаш парите за пет дни, останалите десет до следващия запис, ги караш на хляб от стола и някое бурканче лютивка, която никога не бил ял, ако имаш друга алтернатива. Ама нямаш.
Обаче пък си беше веселба. Бяхме млади, не особено умни (абе глупавички), откривахме светове и отношения, живота като начин на употреба. Къде е Коледата ли? Ей тук е, зад ъгъла, зад вратата на онзи ресторант „Трапезица”, където ходехме, когато се бяхме опаричили. А преди празниците родителите бяха пратили пари, защото сесията ни започваше на 3 януари и нямаше време за ваканцуване, както му викат сега. Компания сме. На сърце ми лежи, мила мамо, не люта змия, а Владо.
Ах, Владо, с когото на 8 декември сме се вкопчили с очи един в друг и оттогава всеки ден ходим на кино, за да се държим за ръце, обикаляме стръмните улички, за да се целуваме, той ме води със себе си на археологическите си сбирки, за да сме заедно колкото се може по-дълго, правим се на три и половина, че просто ей тъй, уж случайно сме се срещнали поредната вечер, уж нищо, уж не знам какво си, а само май ние не виждаме, това, което останалите от компанията виждат. За конспирация водим и моята колежка Яна, която е желязна, дори се прави на влюбена във Владо, за отвличане на вниманието.
Ох, не може да си нямате по някоя такава история на влюбване до уши и да не ви е мила. Сега ми е смешно, тогава съм смятала, че светът е в краката ми, което е било още по-смешно. В ресторанта ни познават, сервитьорката, на която всички викахме Майче, защото ни гледаше като майка и все нещичко намираше да ни донесе извън поръчката, носи таблата, без да ни пита. Два шницела, два големи рома, два швепса „Искрящ грейпфрут”, салата от домати и кутия „БТ” – точно 5 лева. Добре, че още на ромовете, аз се сещам, че сме 24 декември и не може да не си направим Бъдни вечер.
Компанията е искрящо въодушевена! Няма нищо за случая в менюто, то си е казионно балкантуристко. Гордея се, че точно на мен ми дойде идеята да вземем цял хляб на филийки и във всяка да забучим късметче. Като няма питка с паричка, ще се разкъсметим. Майчето изпълнява поръчката, дава ни няколко листчета от кочана със сметките и химикалка, пише се, брише се, сгъва се, бучи се, подрежда се хляба да е като цял и си теглим по филия, че и по две, щото сме седем човека само. Забравяме за смирението пред трапезата, забравяме, че Божа майка се мъчи, четем си късметите, момичетата пискаме, момците се смеят, традициите и тогава не бяха това, което са.
На първия ми късмет пише „Владо”, на неговия - моето име.
Показваме си ги тайно и ги стискаме между сплетените си под масата длани. Във вторите филийки – същото. Стискаме си ръцете още по-силно, пием от една чаша, изобщо не вдяваме, че Яна е написала едни и същи късмети, другите солидарно или не искат да си ги споделят гласно, или просто казват любов, здраве, шестица при Даньо Андреев, сесията взета, смях до припадък за наша сметка, ама ние сме обзети от коледния дух, за който тогава и не подозирахме, а Витлеемската звезда просто е застинала над главите ни и димът от цигарите кръжи съвсем ореолно. Аз на 19, Владо на 26, вярваме в чудесата, които стават по Коледа, преди да ни проглушат ушите с тях след дузина години. Мина 12, посрещнахме я Коледата като същински празник.
Тръгнахме си, обвили около пръстите си хартийките като обручални пръстени. Боже, какви щуротии прави човек, в какви глупости вярва, какви знамения си измисля! Както казва Валери Петров, „смешно ми стана и глупаво, смешно ми стана и хубаво” сега, когато този спомен ми дойде на ум. Това беше първата ми бъдна нощ, която нито беше тиха, нито беше свята в библейския смисъл, но оттогава в Дядо Коледа не вярвам. Когато веднъж осъмнеш до Млада Бога, в никакви дядовци няма как да имаш вяра. Нищо, че и двамата с Владо вече гледаме внучета.
- Мъж искам, сега го искам!
- А на следващия ден срещнах Иван…
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Любовта побеждава всичко? Дръжки!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Байпаси за любовни инфаркти не са открити!
