2 неща, които искам да променя в себе си и още толкова, които явно не искам

12.11.2018 12:00

Искрено и лично е това, което ще ви споделя. Започвам с двете ми болни теми.

Забравянето. Когато човек се занимава с няколко неща, та дори и привидно съвместими, все нещо ще пропусне. Или поне аз съм така, ако не си запиша.

Слава Богу, това никога не са децата ми, защото първата ми мисъл е в тях. Но понякога, ако не погледна в настолния тефтер, или някое от безбройните хвърчащи листчета около мен, ще ми избяга я някой рожден ден, я някоя уговорка…

Е, не е чак като да имам ранна фаза на Алцхаймер, но също е притеснително.

Последната среща, на която не се появих, беше защото се събудих болна и не отидох на работа. Съответно не отметнах и останалите планирани неща от деня.

Да, обаче човекът нямаше как да знае и ме чакаше там, пиейки второ несподелено кафе… Много неудобно се почувствах, когато ми звънна и има защо.

Няма да забравя например да не водя детето ми при „лошия батко фризьор“, който скубе много и говори грубо, но ще забравя, ако мен са ме „оскубали“, независимо дали с четка за коса.

За радост, в способността ми да забравям откривам и плюс.

Не запомням лошите неща!

Умея буквално да ги изтривам от паметта си. Най-вече тези, които са били свързани с мои преживявания. Сигурна съм, че това се дължи отчасти и на заниманията ми с йога през годините. Просто измествам фокуса върху хубавите. Е, не е толкова лесно, но съм сигурна, че и вас мога да науча.

Закъснението. Беля номер 2. Определям го като най-лошия ми и упорит недостатък, залепил се за мен (или аз за него) още от детството ми.

Сякаш времето все не ми стига, искам да го забавя, настигна и после надмина с бързане. Познато, нали?

Знам, че бързането е ненужен стрес. Но колкото и да нямам нужда от него, колкото и да го осъзнавам, и да се старая, 5-те минути никога не ми достигат.

Пробвала съм с приготвянето на дрехи от предния ден, но не се получава. На сутринта обикновено съм на друга вълна или времето се е променило.

Знаете глупавата фраза, че 10-на минути е прието да се закъснее…

Е, аз не съм й привърженик и въпреки това, сякаш това са най-важните и нужни минути преди излизане. Независимо колко рано ставам, мотането накрая ми е в кърпа вързано.

И всички онези неща покрай него, които ми пречат да стигна навреме до целта си. Децата ще ми поискат нещо буквално на вратата. Колата за боклук ще се движи като охлюв пред моята по същата улица. Телефонът ще звънне. Ще срещна някой по пътя. Ще забравя нещо и ще се върна т. н. Все едно само на мен се случват.

Знам, че никой не ми е виновен. Знам, че не само моето време е ценно. Надявам се да успея да променя тази неприлична привичка и обещавам, че ако някой ден намеря начина да се отуча, ще споделя с вас как съм го направила…

…И защото промяната не трябва да се отлага - спирам с писането, за да не закъснея за пореден път, а в другия текст ще ви разкажа и за нещата, които може би не искам да променя.

Пишете на Светла Иванова на edna@netinfo.bg.

Още от Светла Иванова: