Пандемията в голяма степен обърка стереотипите, с които сме свикнали да живеем. Много неща, които сме имали по подразбиране, сега до някаква степен изискват внимателна преценка. Да обмисляш следващия си ход е нещо нормално, защото като разумни същества ние винаги имаме право на избор. Потискащо е, когато желанието остава хладно като огледало, в което сякаш не можем да се огледаме.
Работата ни хвърля в изпълнение на задължения, които няма как да прескочим. Хващаме трамвая, разменяме си погледи с хора, които не познаваме, но по някакъв необясним начин чувстваме близки. Идентифицираме се с тях, правим сравнения, вадим си изводи, докато трамваят най-сетне не стигне точната спирка.
Приятелствата никога не минават на заден план, но в суматохата на този прашен град ние често забравяме да им звъннем по телефона, или пък разговорите се проточват с часове, като рутинните фрази убиват важното, което сме искали да споделим. Скрили лица зад маските, изминаваме разстояния, забили погледи в неугледните тротоари, без да осъзнаваме, че небето остава синьо. Сетим ли се за това, поглеждаме нагоре за част от секундата и отново се връщаме в реалността. В такива моменти обувките сякаш са най-истинските ни приятели.
Любовта винаги се опитва да оцелява. Тя е онзи непрестанен копнеж по другия, когато повечето неща престават да имат значение. Но страхът от онова, което предстои, ни хвърля в прегръдката на съмнения и пораждат страхове. Не трябва и не бива да обичаме в състояние на дискомфорт, какъвто единствено ние сме способни да произведем, водени от общата идея, че сега нищо няма значение, че нищо няма смисъл.
В детския смях отекват звуците на неподправената радост. В очите на дете винаги намираме разбиране и спокойствие, без които тревогата няма да иска да освободи душите ни. Наблюдавайки децата и техните лудории, ние се подлагаме на терапия, каквато не би могъл да ни осигури и най-добрият терапевт.
Животът е всичко, което се случва. Всеки от нас има нужда от своите 10 минути пожелана самота, в които да помисли. Далеч от колеги, случайни хора и приятели, не трябва да се страхуваме да погледнем в огледалото на стената. Променяме се, но да приемаш себе си такъв, какъвто си, е първата сигурна стъпка към увереност, каквато светът изисква – особено сега. Достатъчни са 10 минути дневно, за да послушаме вътрешния си монолог, да го чуем, да осъзнаем силата, която носи той за собственото ни приветливо съществуване.
А и тишината винаги е мъдър съветник.
Прочетете още от Добромир Банев:
- Обича ме, не ме обича…
- Не хвърляйте камъните – събирайте ги и съграждайте с тях
- Отвъд тълпата, в името на любовта
- Джаз и чифт зелени очи
- Жив съм, следователно всичко има смисъл
- Всичко се връща, назад не се обръщай
- Да обичаш е началото на всичко
