Текстът е изпратен като част от играта на Edna.bg "Най-прекрасното нещо, което ми се случи през 2016 година". Вижте как можете да се включите в нея ТУК!
Да прегърнеш отново детето си след дълга раздяла е нещо неописуемо....
Но нека започна първо с увода:
Обстоятелствата понякога ни принуждават... Както всеки знае, в България ситуацията е такава, че не всеки млад човек в днешно време може да си намери работа, която да го удовлетвори, или по-просто казано, заплащането и стандартът на живот у нас са под всякаква критика и принуждават младите да тръгват по чуждите страни да търсят своето препитание и по-добро бъдеще, ако изобщо успеят да се справят сами.
Моят син също беше от това младо поколение, което се нуждае от добре платена работа, но в нашия малък град също не се откриваха никакви възможности.
Макар и млад, само на 19 години, по принуда той живя и работи три години в Англия. Някои ще кажат: "Е, три години не са кой знае колко много!" Да, така е, но само ние с баща му си знаем как сме ги преживели, колко тежко ни беше, колко сълзи изплакахме, колко безсънни нощи преживяхме, колко бавно минаваха дните ни, колко молитви отправихме към Бог, за да го пази здрав и жив, колко мисли минаваха през главите ни - дали е добре, дали се храни нормално, дали не му е студено, дали се грижи за себе си, дали мисли за нас, дали, дали, дали...
Всекидневните и постоянни въпроси, които си задавахме, въпреки че редовно че чувахме с него, не секваха и ние не спирахме да мислим за него и да живеем в страх да не му се случи нещо.
Докато не дойде най-великият празник - Великден! Точно няколко дни преди празника отново се чухме с него и той каза, че няма да има възможност да се прибере в България. Посърнали и без настроение се приготвяхме пак сами да посрещнем поредния празник. В един момент на вратата се позвъня. Не чакахме никого, за това се зачудихме кой ли може да е.
Отидох и отворих и... Ох, пусто майчино сърце, така се разтуптя, че за малко да се пръсне! На вратата седеше синът ми и се усмихваше дяволито и малко гузно, пусна чантата на земята и ме притисна силно в прегръдката си, преглъщайки сълзите си ми каза: "Спокойно, мамо, върнах се и повече никъде няма да ходя!"
Не можех да повярвам, че детето ми отново е в прегръдките ми, че отново е с нас и до нас. Макар и пораснал вече, за мен си оставаше моето малко момче, моето скъпо дете. Вярвах и вярвам, че на най-светлите празници винаги се случват чудеса. И моето се случи точно на този свят празник - Великден 2016 г.
Това беше най-щастливият миг, най-прекрасното нещо, което не се надявах да ми се случи и се случи през 2016 година!
Автор: Маги Стоянова
