Цветана Манева е от онези дами, които носят мъдростта в очите си, любовта в сърцето си, а душите им са изтъкани от талант.  Можем да говорим много за таланта и актьорския път на Цветана, но днес искаме да ви разкажем за един друг път, по който тя е избрала да върви - пътят на Любовта.

Любов с главно "Л", защото тази история е точно такава - история за велика любов, която започва с една случайна среща и с една срамежлива хлапашка целувка, а продължава цял живот! Това е великата любовна история на Цветана Манева и Явор Милушев.

Казват, че любовта идва полека, но в тази история тя идва изведнъж. Поканена е на сцената от по момчешки дръзкия Явор, който целува по бузата смаяната Цветана. Тази невинна целувка се случва преди половин век и свързва завинаги Явор Милушев и Цветана Манева. По това време те са почти непознати - знаели един за друг, но нищо повече. Явор е 4 години по-малък от нея и последен курс във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Във фоайето има стационарен телефон. Цветана, която вече е завършила и била актриса, говори по този телефон. Минава Явор и я целува по бузата. 

След време тя си спомня: „Беше зима. Той влезе отвън. Аз продължавах да си говоря. Той се наведе, целуна ме по бузата. Беше много усмихнат и ухаеше на чистота. Бях го срещала и преди, знаех кой е, но толкова близо никога не се бяхме приближавали. Нямах никакво време да разсъждавам в този момент. Усетих аромат, дъх, който като че ли ме омагьоса. Омагьоса ме!“ 

Известно време след тази закачлива Цветана Манева снима в Киноцентъра в Бояна филма „Последната дума“ на Бинка Желязкова. Тя е в ролята на учителката. Спомня си: 

„Бях качена на някаква платформа, по-висока. Виждах всичко от високо. Видях го как се появи. Беше дошъл до Киноцентъра и влезе при нас на снимките. Приближи се до платформата и протегна ръце към мен. Аз застанах на ръба и също протегнах своите. Явор ме хвана и ме свали от подиума. Пулсът ми полудя, замаях се, разтреперих се, ето на това се казва „да ти омекнат коленете“. За този момент говоря. Идва отникъде. Беше като вятър. Вятър, който те поема и... край. Какво да го мисля?! В такива случаи не се мисли, то ако се размислиш, може и да не ти се случи."

И когато филмът излиза по кината на 7 септември 1973 г., те вече са двойка. Двамата се женят на 9 септември - единствения им свободен ден, когато решават да сключат брак, след като дълго време живеят заедно.

В пловдивския театър режисьорът Любен Гройс поставя специално за тях пиесата “Двама на люлката”. Тримата се усамотяват в една къща и репетират почти денонощно. Представлението се превръща в легенда из цяла България. Двамата го играят стотици пъти в продължение на 10 години. 

Това е една от най-дълго играните пиеси в българския театър изобщо. Но любовта им, макар и родена в театъра, се оказва най-дългата и искрена роля в живота им. 

Ето какво е споделяла през годините Цветана за тайната на любовта и разбирателството с Явор:

"Явор има достатъчно джентълменство и аристократизъм. Той така се държи като мъж, че никога не може да ме обиди, за което много му благодаря. На първо място е уважението, което имаме към самите себе си. И аз, и той. А това те ангажира да уважаваш и човека до тебе в същата степен. Другото е, че всеки от нас може да се ползва от свободата си, разбираме я като пространство много лично. Ако искаш един мъж отново да дойде при тебе, никога не го питай къде отива и кога ще се върне.А най-важното в семейството е да обичаш, да обичаш, да обичаш…”

Според актрисата дългата им и силна любов се дължи на взаимната осъзнатост на стойността на другия: "Има някакво въодушевяващо доверие в това, което представляваме. Това, че винаги сме искали да сме достойни за другия. Между нас е въпрос на зачитане на свободата на другия. Ние сме две цялости, които могат да съществуват в хармония и в доверие. Той ме научи да не ревнувам, защото ревността е това да се унищожиш от собствената си глупост."

"За мен е абсурд твърдението, че две половинки правели едно цяло. Няма такова нещо. Ако е така, ще се окаже, че ако не си намериш половинката, ти винаги ще останеш недовършен. Което обрича половината човечество на непълноценен живот. Смисълът е в това да се съберат две цялости, две завършени личности. Тогава и връзката, и контактът са не само пълноценни, но надграждат и развиват всеки един от участниците. Човекът до теб не трябва да те довършва, а трябва заедно двамата да правите нещо трето, по-голямо и по-смислено от всеки един от вас. Трябва да стават съществени неща. Съществен контакт и взаимоотношения. Трябва да има смисъл, а не просто да се съжителства."

Манева допълва: "Погледът му. Абсолютно незабравим. Всъщност бях го запомнила от финалния кадър на филма „Игрек 17“. Оттам си спомнях очите му. Сега вече не ме гледа по този начин, естествено, и слава Богу! Би било ненормално след толкова години гледане. Много вярвам на човешкия поглед, на очите. Има хора, които, когато ти говорят, не те гледат. Аз обичам да се гледаме в очите. На това вярвам, през това разбирам неизреченото, тогава съм сигурна, че това, което ми се случва, е истинско. Тогава Явор ме гледаше в очите. И продължаваме да го правим и двамата и до днес."

"Ние не сме две половини на едно цяло. Ние с него сме две цялости, които не могат една без друга, но всяка си има собствената пълнота и смисъл. Явор и аз, след 50 години заедно, мисля, че няма нужда от формулировки какво сме един за друг и дали можем един без друг. Мисля, че отговорът е кристално ясен."

Прочетете още:

• Невена Коканова и Раде Маркович - историята на една невъзможна любов, която изпепелява
• Дора Габе - поетесата, която всички мъже обичаха 
• Разтърсващата любовна история на Пенчо Славейков и Мара Белчева