Деница Димитрова
Едва ли телевизията у нас познава по-готин женски персонаж от агент Мия Язова. С кубинки, кожено яке и без грим, тя е достатъчно секси и когато не се старае, но и достатъчен професионалист, за да забравим как изглежда. Драмата в живота ѝ едновременно отнема от желанието да приличаш на нея, но и буди уважение заради хъса да продължава напред.
Възхитителна е и жената, която смело ѝ вдъхва живот – Теодора Духовникова. Колкото неземно е нейното излъчване на екрана и сцената (няма нищо случайно в името ѝ), толкова сърдечна и естествена е, когато се срещаме очи в очи. След „хайде в моята гримьорна“ и „нали може на ти“ напрежението в стомаха от срещата с любимата ми българска актриса поизчезва и започваме да говорим, сякаш това не е първото ни интервю заедно.
Тя разказва с усмивка за хитовия сериал на NOVA „Дяволското гърло“ и новата си роля в Народния театър като Бистра Попович в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ на Яворов. Освен че билетите за него са разпродадени до края на сезона, Теодора има всички причини да е щастлива от работата си през последните години – запомнящи се роли в театъра, сериали като „Под прикритие“ и „Дървото на живота“, филмите „Въздесъщият“ и „Дъвка за балончета“.
Талантът ѝ си личи още от самото начало на нейната кариера, но минава време, докато тя самата успява да погледне на себе си като артист. Теодора Духовникова блести достатъчно ярко и без да е необходимо някой да я признае за „звезда“ – тя просто е такава и заслужава дори повече от това, което ѝ се случва напоследък.
От снимките на „Дяволското гърло“ до излъчването му е изминала година и половина. Променят ли ти се представите за преживяното сега, когато гледаш готовия резултат?
Човек е така устроен, че винаги забравя трудното и лошото, и му остават хубавите спомени. Ако ме беше попитала точно след края на сериала, щях да ти кажа, че съм още много объркана и не знам с какви чувства излизам от това, понеже беше много трудно. Не само за мен, но и за целия екип - и емоционално, и физически, и психически.
Евтим Милошев ми беше казал, когато веднъж бях много уморена и разстроена: „Ще видиш, че ще си спомняме само хубавото, просто трябва да мине малко време.“ Сега наистина чакам и аз с огромно вълнение четвъртъците, въпреки че съм гледала сериите и знам какво става. Радвам се, че всяка серия е различна, точно както трябва в този жанр, и има своя история, която трябва да разкаже. Някои са по-динамични, с повече екшън, при други научаваме повече за героите.
Казвала си, че образът на Мия e много далеч от теб самата. Извън физическата подготовка и консултациите с криминален психолог, имало ли е някой друг действителен или художествен образ, от който си почерпила вдъхновение за играта си?
„Дяволското гърло“ следва класическата христоматия за правене на криминален сериал в 12 епизода и в него Мия Язова е задължителният супергерой. По някакъв начин такива са дори класиката в този жанр Шерлок Холмс и Еркюл Поаро - свръх герои. В наше време този супергерой се разглежда като добър в професионално отношение, но като личност има проблеми, за да бъде по-комуникативен. Мия на мен ми прилича на Никита́, но класически прототип за нея няма. Зад нейните случаи, с които се сблъсква, и психопрофилите, които прави и поведението й в различни ситуации, стоят преживявания на жени, работили в ДАНС и Институтът по Криминалана психология, но целият образ си е художествена измислица.
Няма прототип. С продуцентите знаехме, че Мия трябва да бъде изчистена от всякаква излишна емоционалност, женско възприятие и отношение към нещата. Тя трябва да бъде по задачите и действията, а не по чувствата, затова и този тип хора като нея са толкова успешни. В този случай не трябваше да бъда прекалено разнообразна в емоциите и реакциите й, но пък решихме, че ако тази жена плаче, е събитие - всеки път се случва, когато тя е или сама, или има разговор с дъщеря си, защото при Мия това е слабото място. Майчинството, както тя казва, не ѝ е силната страна, тя изпитва комплекс и чувство за вина.
В европейските и американските филми има много такива героини - еманципирани, с мъжка професия. Играят ги хубави актриси, но не се залага на красотата в никакъв случай - представи си една нежна и красива жена да тича и гони убийци, това е абсурд. Беше трудно този образ да бъде направен, не заради друго, а защото липсва на какво да стъпиш като опит. Но пък тепърва мисля, че силните женски персонажи много сериозно ще бъдат застъпени в киното.
Прави ми впечатление, че женските персонажи в сериала са по-сериозни и отдадени на работата си, докато мъжете по-често са тези, които отбиват номера. Това обаче става за сметка на личния живот и ролята на майка. Дали това опира до професионализма на един човек, или жените имаме по-голяма нужда да се доказваме извън семейството?
Образът на Донка, който аз много харесвам, както и актрисата, Лидето Инджова, и този на Мия са много актуални за времето, в което живеем, точно по линията, че вече няма мъжки и женски професии. И когато една жена е много добра в това, което прави, няма значение в какво поприще решава да се развива.
Моята лична гледна точка като Теодора е малко по-различна – аз мисля, че наистина има професии, които са много по-трудни за една жена, предвид нейната емоционалност, психика и физика дори. Но ако наистина си толкова добър, както са те в случая двете, и, разбира се, от това, че искат да се докажат в един мъжки свят, и дори са малко по-пренавити, отколкото трябва, страда личният им живот.
Просто такава е кармата на жената, независимо от еманципацията и времената – има професии, които я карат да се чувства по-тъжна, по-ограбена откъм личен свят. Според мен има мъжки професии и това, че ги работят жени, е прекрасно, но не бих защитавала неща като равна квота например.
Често ми пишат жени, които работят в системата – полицаи или следователи, а преди няколко дни една от тях сподели, че ѝ е станало много мъчно, когато е гледала някоя от сериите, а хората казали: „Мия е лоша майка“. Почувствала се тежко, понеже тя самата работи това. Обясни, че свързва разни хубави събития от живота на една майка като раждане и кръщене с криминални събития, с които се сблъскват по това време и заемат цялото внимание на жените от тази професия. „И за нас така говорят“, написа ми тя, но те са отдадени на своята професия жени и все пак някой трябва да гони лошите.
Разкажи малко повече за работата с екранната си дъщеря – актрисата Павела Апостолова.
Павела е прекрасно момиче, тя вече имаше опит в „Откраднат живот“. Яви се на кастинг за тази роля и беше изключително развълнувана като всички нас. Мисля, че прави много интересни неща, дано да пожелае да продължи да се развива в това, колкото и трудна да е тази професия у нас. Ние бяхме много близки по време на снимките, оставали сме двете вечер, когато всички се прибират по стаите, за да решаваме какво ще правим по сцените си.
Тийнейджърството е труден период по принцип, а пък когато си дете на един родител, който го няма, а другият е липсващ, както Мия, това прави децата особени, малко по-тревожни и трескави, отколкото останалите. Така че това, което тя трябваше да играе, никак не беше лесно и много се радвам за нея.
Съпругът ти Стефан лесно ли се съгласи да бъде използван за снимка в сериала като покойния мъж на Мия – имало ли е резерви сред вас двамата или в екипа?
Това е голяма смешка, защото непрекъснато в театъра моите колеги казват: „Моля те, не забравяй да поздравиш Стефан от нас, страшна роля прави в „Дяволското гърло”! Случи се супер спонтанно, просто трябваше Мия да извади портфейл и да види мъжка снимка, а никой от екипа нямаше такава. Павел Веснаков каза, че няма да снима без да се види мъж, а аз понеже винаги имам снимка на Стефан и на децата, го заснехме. Не очаквахме, че ще чак толкова ще навлезе в историята, просто не предвидихме, че ще трябва същият човек да се споменава, защото е починал. Но ние не сме фаталисти, нито пък суеверни хора. Стефан се смя, даже сега му е много забавно. Каза, че щял да звънне на Евтим, да пита какво става с хонорара му.
Предвид тежките условия на снимане може ли да се каже, че приятелството ви с Владо Карамазов е било подложено на изпитание и по-силно ли го чувствате сега?
Не знам дали хората разбират какво стои зад целия процес на създаване на този сериал: колко страст, отдаденост, труд, безсъние. Наистина целият екип сме били на прага на възможностите си доста често и тези неща много каляват отношенията. И така е не само при нас с Владо, но и с останалите актьори, които също са ми много близки – Стоян Радев ми е толкова любим от „Събирач на трупове“ – един филм, който аз много харесвам, Лидето Инджова – толкова я харесвам, Христо Петков ми е един от любимите актьори – много често играем с него напоследък и много се радвам за това. Между нас просто се случи нещо много силно, което си остава, и понеже най-много време прекарвах с Владо, пък и сме си много близки по принцип, мисля, че това направи допълнителна спойка в нашите отношения.
Най-новото представление с твое участие е „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“. Разкажи малко повече за ролята на Бистра Попович и защо за теб това е най-хубавата пиеса на Яворов?
„Когато гръм удари“ е изключително европейска пиеса, тя е актуална дори днес и това го виждам все повече по реакцията на зрителите в салона. Те са изключетилно впечатлени и изобщо нямат чувството, че този текст е писан в началото на XX век. По това време Яворов, като главен драматург на Народния театър, е бил изпратен от Българското културно министерство в Париж на разноски на България, за да гледа европейски театър, да види какви са тенденциите там и да напише пиеса за трупата на Народен театър „Иван Вазов“, която да отговаря на желанието на България да бъде част от Европа. Той се връща с тази пиеса, която има нерадостна съдба, заради многото събития след поставянето ѝ, сред които Балканската война и самоубийството му скоро след това.
Трудна е за поставане, но е всъщност изключително адекватна, съвременна, дълбока, чувствена пиеса. Ролята на Бистра Попович е особено трудна, защото зрителите гледат драматизма на историята през тази жена, намираща се между двама мъже, греха и тайната, които носи 20 години в сърцето си. Тя е и причината за тази трагедия, и огромната жертва на цялата история.
Много се радвам, че имаме такъв силен отзвук. Дойдоха да ме поздравят някои от актьорите, за които само съм си мечтала – големи български актьори, на които им е харесало това, което сме направили, както и критици и публиката, и съм ужасно щастлива с колегите заради тази пиеса.
В една своя публикация във Фейсбук казваш, че Радина Боршош, с която играете в спектакъла, е всичко, което си искала, но не си имала на 20. Каква беше ти на тази възраст?
Много залухава, много красива бях...
...е и сега също...
...вече не чак толкова и слава Богу. Когато на човек започват да му личат някакви неща, през които е минавал, и някакси се изписват на лицето му, в очите, в погледа, ми става по-интересен. И да, бях наистина много хубава, чак сладникаво.
Супер смотана, много неуверена в себе си. Мисля, че играех много лошо и хората са се объркали. Завърших с отличие Академията, веднага ме взеха на работа в Театър „София“, след това в Народния театър и си казвам: „Чакайте, вие луди ли сте, аз съм толкова зле!“ Не знаех нито как да говоря, нито как да се движа, камо ли някакви сложни неща, и въпреки всичко ме взимаха режисьори, за които мислех, че ще се събудят един ден и ще разберат, че са се объркали много. Много години ми трябваха, за да започна да възприемам себе си като артист. Не другите, а аз самата да гледам на себе си като такъв.
Докато Радето Боршош е изключително овладяна, тя е изключително скромно дете, но е с хубаво актьорско самочувствие на сцената и я виждам какви обрати и смени прави, колко е чувствена и отдадена на професията си. Тя има леко ренесансова красота, много нетипична за младите момичета в момента в България. Много я обичам и съм ѝ казала, че съм зад нея, каквото ще да става. С вълнение чакам да видя как ще се развива нейната кариера, защото мисля, че ще ѝ предстоят много интересни неща.
А спомняш ли си тогава моментът, в който вече си се усетила като актриса, и то способна в собствените си очи?
Стана постепенно, с работа и роли, може би и наградите, които вече са ми смешни. Просто се учудвам как съм се вълнувала толкова много за „Икар“, „Аскеер“, „Златна роза“. За съжаление, разбрах колко много зависят от приятелските кръгове у нас, но така или иначе съм им се радвала. Дават ти някакво самочувствие, както и признанието на колеги. Както и когато ми е било интересно да се гледам отстрани, а не само да казвам „това защо го направих“. И заради лекотата, с която започваш да репетираш, защото вече владееш повече тази професия и започваш да правиш по-сложни неща.
През последните години участваш в продукции с голям успех, но не криеш, че покрай това се сблъскваш и с доста злоба. Как се справяш в такива моменти, бързо ли се отърсваш?
Тези неща винаги и навсякъде ги е имало, просто успехът дразни някои хора – и въобще не казвам всички, напротив, много повече са другите - прекрасни хора, които се вълнуват заедно с нас и много си се радваме взаимно. Но винаги има и такива, на които не им е приятно, когато някой успява, и започват да търсят под вола теле. Започва теория на конспирациите – връзки, спиш с някого, гей си, никога не можеш да кажеш „да, талантлив е, и му се получават нещата, или е много работлив“ – все трябва да е нещо много гадно. Но въобще не им придавам особена важност. Нормално е да е така. Просто понякога се чувстваш странно.
Много актьори смятат за най-ценно в професията си, че поставяйки се на чуждо място, успяват да опознаят по-добре човешката природа. Кой е най-важният урок, на който те е научило актьорството, и какво чувстваш, че ти е отнело то?
За да бъдеш на сцената или да снимаш филм не само попадаш наготово, но трябва да изградиш паралелна реалност. Ставаш творец и има нещо божествено в това от нищото да направиш нещо – то да си има душа, да изглежда по някакъв начин. Това учи на страшна дисциплина, на голям анализ на чувствата. Мисля, че актьорите са много емоционално интелигентни хора. Емоционалната интелигентност е много по-важна от това колко книги си прочел. Тя е за мен едно от най-важните човешки качества и мисля, че у актьорите това е много силно развито. Благодарна съм за това, както и за дисциплината и отдадеността, на която тази порфесия учи.
А ми е отнела много...спокойствието, времето да правя неща, които съм искала, или да бъда с хора. Разболявала съм се заради начина, по който съм приемала някои неща. Душата ти е като в стая, в която има огромно течение, отворени са всички прозорци и врати, и тая душа се опитва някак да не падне, да оцелее, да не се разболее.
Как поддържаш във форма духа и тялото си?
Аз съм си суетна жена, но не и за филми – играла съм и с тежък грим, който те загрозява, изобщо не ме притеснява това, но мисля, че един актьор трябва да е в кондиция. Внимавам за килограмите си, не излизам на представление преди да съм спортувала. Грижа се за лицето си – адекватно, без ненормални интервенции. За мен това е важно, тялото също е инструмент на актьорството, не само душата и емоциите.
Какво обикновено те привлича в една роля и какво ти се играе занапред?
Винаги е бил най-важен за мен екипът – и в театъра, и в киното, и в телевизията. Защото каква е ползата да играеш някаква велика героиня, ако е с хора, които изобщо не те вдъхновяват, режисьор, който не те респектира, партньори, които не харесваш и не изповядвате еднакви виждания. Може би това е най-важното нещо, а после героите да не са просто бели или просто черни, защото в живота никой не е само добър или само лош. Харесвам сложни хора. Не всички герои, които съм играла, са такива, но тези са ми особено любопитни.
Работиш ли върху нещо ново в момента?
В театъра – не, но ми предстоят снимки за нов български филм в началото на лятото и евентуално и в една чужда продукция покрай „Дяволското гърло“.
Имаш ли желание да застанеш от другата страна и да режисираш филм или постановка?
За постановка – абсурд, аз се възхищавам на театралните режисьори, това са умения, които не всеки има. Имаше един период, в който бях решила, че може би един ден искам да направя един филм, но пък скоро не съм си го мислила, така че може да е било само моментно. Аз и не искам да стоя в тази професия до живот, мисля, че тя си е до време. Имам някакви идеи за това какво да правя, когато вече няма да се занимавам с актьорство, и не подхождам драматично.
