Мрачен ден. Отиде си Иван Ласкин. Лошото момче на българския театър. Един голям актьор и още по-голям човек. Остър в изказванията си. Рязък и директен. Груб, ако щете. Но винаги истински. Твърде е лесно да си угоден на обществото. Твърде е трудно да се внедриш в него. Особено, ако имаш сетива за действителността. Иван не можа да се примири. С безизходицата. С тъпотата. С блатото, в което народа очакваше от него да заплува, докато той просто стоеше на сушата с чаша двойно уиски в ръка.
Поредният алкохолик, видели сме много такива! – това ще си помислят немалка част от хората и просто ще подминат новината за неговата кончина. Съжалявам ги горчиво. Не искам дори да им казвам нищо. Бих ги посъветвал да изгледат поне един филм с него, или хайде – да не е филм – поне няколко интервюта, да прочетат няколко от статусите му във фейсбук – тия върховни изблици на бунт към нередностите. Тия вулкани от романтика към любимата му. Само мъж със сърце може да напише такива думи:
„Знам, че си от Беломорска Тракия. Знам, че си по- красива от поне двайсет световни актриси взети заедно. Знам, че величието на прошката ти и яростта на любовта ти са най-ценното в живота ми! Дори горската мъгла, в която се намирам в момента, някъде под връх Баба, ме гали с твоите пръсти....три часа... и ми липсваш. Повече от горската мъгла. На добър час, момиче....просто исках да го споделя с приятели и се ядосвам, че с мокри ръкавици се пише трудно. Ще ти донеса дъбово клонче.........Направил съм кафе. Наспи се и го изпий изстинало. На добър час....И мъглата стана по-гъста и пак ме погали с твоите пръсти....”
Поклон пред тая любов. Наистина – поклон! Всеки може да обича, когато всичко е розово и хубаво. Малцина продължават да се обичат дълго, след като бездната се разтвори под краката им и ги погълне. Всеотдайност се нарича това. Да останеш до своя избор, дори когато няма изход.
Да – Иван Ласкин не бе светец. Да – Иван Ласкин пиеше. Да – не можа да спре. Да – направи грешки. Но нима ние сме безгрешни? Ние – тия, които го съдят. Сещам се какво каза той веднъж пред една медия. Цитирам по памет:
„Когато сочиш някого с пръст – останалите четири сочат към теб.”
Нека го изпратим с аплодисменти. Такива, каквито той заслужава. Дълги и нестихващи, като порой през есента. Ще се чувства отсъствието ти, боецо! Честността ти беше нужна в това лъжовно време. Нямам какво повече да добавя.
