Продължаваме съвместната ни рубрика с инициативата Нощ на театрите, която през 2022 г. отбелязва своето първо десетилетие в България. Следващият неин посланик, с когото ви срещаме, е актьорът Владимир Карамазов - прочетете какво споделя той за големите промени в българския театър, за личните загуби, търсенията и откриването на нов смисъл.

Промени ли се твоята лична дефиниция за театър през последните 10 години?

През последните 10 години моята дефиниция за театър се промени в посока, че категорично разбрах, че театър трябва да се прави, само когато има нужда и когато актьорът е 100% сигурен, че това е неговата роля, неговият състав, неговата пиеса, неговият режисьор. И когато действително има някаква необходимост. Защото да се прави театър като тип „фабрика“ не е добре за никого и това не води до нищо добро. В първите си години на развитие един актьор е хубаво да пробва всякакви постановки, режисьори и текстове, за да изгради своя вкус, но след първите 10 години е добре да има селективност, избирателност, която е много градивна. През последните 2-3 години категорично започнах да спазвам това правило. Чувствам се добре и мисля, че това е верният път.

А театърът промени ли се през последните 10 години?

Театърът се промени много и смея да кажа – за много лошо. Излезе т.нар. халтура и заля цялата ни държава. Започна да се размива понятието за истинско изкуство и халтура. Много често, дори и тези дни, по телевизията и в интернет, попадам на информации за халтура, която се нарича истинско изкуство. Всички тези граници като се размиха, стана едно леко мазало в българския театър. Дори и големи имена, които цял живот са правили качествени продукции, изведнъж влязоха в тази халтура и започна да се пропагандира халтурата като истинско изкуство. Това е изключително лошо. Все по-малко в България влизат режисьори, които правят различен театър. Точно тази различност би могла да изведе театъра на друго ниво. Но за съжаление тези примери са много малко. В някакъв момент това страшно много демотивира. Защото няма как да се пребориш с халтурата и по някакъв начин се затваряш в себе си. И както аз правя - много рядко се захващам с театър, само когато виждам, че действително има някаква ситуация.

Как продължава „Имало едно време…“?

Имало едно време…театър без халтура. Много се надявам краят на тази приказка да бъде положителен. Има възможност за такъв край – въпросът е кога, след колко време и трябва да се появят и доста добри герои. А в момента тези, добрите герои са по-малко от лошите. Вярвам, че това е някакъв етап и винаги в живота след един лош период следва един много добър. В момента сме в сравнително лош период, но се надявам младото поколение в театъра да натежи в един даден момент. И краят на тази приказка да бъде положителен. Точно сега, след пандемията, има огромен пик на тази халтура, за която говоря. Не обвинявам никого, това държа да отбележа, защото актьорът е притиснат до стената и всеки се бори за хляба си. Единствено, което не харесвам, е смесването. Аз, ако направя халтура, ще си призная, че това е халтура, няма да я облицовам в нещо невероятно, в истинско изкуство, в истински театър и т.н. Халтурата си е халтура, тя е за печелене на пари, може би няма нищо лошо – хората се опитват да оцеляват. Но нека не се нарича нещото с гръмки имена, защото действително едни млади хора биха могли много сериозно да се объркат, както смятам, че те вече са се объркали.

Какво е скрито зад завесата на сцената?

Едно време си мислех, че зад завесата на сцената са скрити някакви невероятни тайни. Но в същото време не са скрити кой знае какви тайни, а там може да се наблюдава един истински живот на актьорите – кой с кого е приятел, какво се говори, как се подготвя. Между другото – за външно око е доста интересно какво се случва зад кулисите. Най-вероятно един страничен наблюдател би казал, че е изключително интересно и че има някакво тайнство. От моя гледна точка това е времето, в което се лигавим и се опитваме да си кажем нещо.

Снимка: Нощ на театрите

Какво има през девет планини в десетата?

Не съм се замислял никога какво има там. Най-вероятно затова е любопитно, защото никой не знае какво има там. Винаги съм си представял не точно какво има, а някак като процес на вършене на работа, за да ги прескочиш тези планини. И да отидеш някъде си – на десетата, може би.

А през девет Нощи в десетата?

Нощта на театрите е насочена изцяло към театъра и е в служба на театъра. Очевидно е, че хората започват да припознават инициативата и след още 10 години ще е едно постижение, което действително ще е единственият най-верен слуга на театъра.

„Трябва да изгубиш света, за да го намериш“ („Танцът Делхи“). С какво се раздели и какво намери през последните 10 години?

Намерих ужасно много неща и с много неща се разделих. Всъщност това е един процес, който е много дълъг при мен.

Няма нищо лошо в това да изгубиш света и след това да го намериш, дори е задължително на една определена възраст, защото това загубване и това намиране те кара да стоиш буден, да търсиш и да откриващ нови неща. Тогава разбираш, че светът е нещо много голямо и че чака да бъде открит.

Живеем в забързано време, което предлага много, стига да имаш сетивата да се възползваш от това. Смятам, че всичко, което ми се случи през последните години, е един много хубав процес, през който минавам, много важен за мен е, не съжалявам за абсолютно нищо.

Оставихме ли зад гърба си свят, в който никога няма да се върнем?

След пандемията не смятам, че сме оставили свят, в който никога няма да се върнем. Имаше един такъв период, в който всички си мислехме, че онова, което оставихме, няма да се върне. Но според мен всичко ще се върне, то започва вече да се връща такова, каквото е било, дори още по-настървено и агресивно. Нещата стават още по-ожесточени, защото хората се уплашиха от пандемията и безпаричието.

Как изглежда бъдещето на сценичните изкуства в дигиталната ера, в която живеем?

Театър и сценични изкуства винаги е имало и ще има. Съжалявам, че в България не се случват неща, които се случват на Запад. Доста често ми попадат невероятни танцови и театрални спектакли, които се правят по света. И ми „пада шапката“ от мисълта, въображението, интерпретацията, актьорската игра… Нещата отиват в много невероятна посока.

Надявам се по-скоро хората, които се занимават със сценични изкуства да се заразят от примерите, които в света вече ги има. Там хората не си позволяват просто да направят нещо, там се прави нещо, само когато имаш действително какво да кажеш, знаеш как да го кажеш, имаш подходящите хора, с които да го кажеш.

***

Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята юбилейна десета година в България и на 19 ноември ще събере в едно вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове. Организаторите на Нощта се обединиха около посланието „През девет нощи в десетата“, защото „да пътува човек в нощта е страшно. Луната създава безброй пътеки. И повечето не водят никъде. Но в останалите нощта е скрила всичките си тайни, цялата си мъдрост. Да минем през девет Нощи ни научи на много неща. Най-вече, че по време на Нощта си е страшно… интересно и неповторимо.“

Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във Фейсбук, Инстаграм и Viber Community-то на инициативата.