От новия месец октомври слагаме начало на съвместната ни рубрика с инициативата Нощ на театрите, която през 2022 г. отбелязва своето първо десетилетие в България. Първият посланик, с когото ви срещаме, е Юлиан Вергов - прочетете неговите мисли за сцената, адреналина и договорите между ума и сърцето.

Промени ли се твоята лична дефиниция за театър през последните 10 години?

Мисля, че не се е променила. Театърът продължава да ме вълнува в същата степен, в която го правеше при първоначалните ни срещи. То това му е хубавото и е нещо, което никога не го знаеш изцяло, винаги те вълнува, защото никога не можеш да стигнеш до края, никога не можеш да го обгърнеш. Не знам какво има в края му, нито къде му е краят. Мисля, че затова толкова много го обичам. Надявам се и той – мен.

А театърът промени ли се през последните 10 години?

Театърът се мени, защото е живо изкуство. Ако се върнем назад, когато е имало театър, в който седи една дама в една мида отдолу и тя казва на актьора „добър ден, аз съм Иван Петров, дошъл съм…“, а актьорът ѝ отвръща „добър ден, аз съм Иван Петров, дошъл съм…“. От този момент нататък театърът се е променил безкрайно, дори вече няма суфльори. Има някаква периодичност в театъра – период на по-експанзивен театър, винаги е имало търсене на нови форми, но според мен в такава степен, както е сега – никога не е било, поне по това, което гледам в България и в чужбина. Търсят се все повече нови и извънконвенционални форми на театъра, което е хубаво.  

Тези нови форми благодарение на пандемията ли се появиха?

Винаги ги е имало и се е вървяло в тази посока, което е нормално в развитието на човечеството и на изкуството, но сега може би причината за тяхната висока степен на активация е точно пандемията, която за съжаление ни застигна. И се задържа доста продължително време. Тя също беше на периоди – на приливи и отливи. И беше нормално хората да започнат да търсят нови начини на изразяване. Аз винаги приветствам новите форми, макар че не всички ми харесват. Не одобряват напр. театър, заснет на видео, защото театърът е живо изкуство и обменът на енергии е основното, което се случва в театъра между актьорите и публиката.

Как продължава „Имало едно време…“?

Имало едно време… Нощ на театрите.

Нощта на театрите е непосредствено свързана с театъра, както казах – на театъра не знаеш къде му е краят и се надявам и с Нощ на театрите да бъде така – с театъра към безкрая.

Какво има зад завесата на сцената?

Зад завесата на сцената са скрити безкрайно много неща, много от героите са зад завесата и повечето от актьорите са зад завесата. Там има огромно количество концентрация, напрежение, понякога – смях, тревога. И след като падне окончателно завесата – огромно количество (в повечето случаи) наслада, а в други – тегоба, когато не е минал добре спектакълът.

Какво има през девет планини в десетата?

Театър.

Как балансираш между мислите и чувствата в театъра?

Както се казва в един спектакъл, който аз безкрайно много обичам  („Капитална грешка“ с режисьор Иван Пантелеев): „Балансът между говоренето и мълчанието е движението, което извършваме помежду живот в ежедневието и този в мисълта, т.е. между елементарното и възвишеното“.

Имаш ли подписан договор за сътрудничество между ума и сърцето? И спазваш ли го?

Има някакви договори, те се подписват непрекъснато, късат се, правят се нови.

В по-възпитаните случаи се разтрогват, веднага след това се опитват да се възобновяват. Тази шизофрения, поради естеството на професията, е много трудно да се подпечата и узакони.

„Най-големите пътешествия са тези на сърцето“ – прочетох го в една книга за Италия и се сетих за теб. Със сърцето ти ли започна твоето начало с театъра?

Започнах именно от сърцето. Запитах се къде съм се чувствал най-добре в този свят и установих, че съм се чувствал най-добре в театъра, макар и като сценичен работник. Слава Богу – сега се чувствам още по-добре и като актьор. Затова казах, че тези договори между ума и сърцето се разтрогват. Късат, подписват се отново, поради причината, че правиш нещо със сърцето. Когато работиш в театъра има някаква колаборация между мисъл, въображение, чувства, усещания и т.н., всяко от които те водят и дърпат нанякъде – дали това е редно в ситуацията, сърцето те дърпа някъде, дали да не пробвам нещо. Именно в репетиционния процес се подмятат тези договори между ума и сърцето по особено жесток начин.

Театърът остави ли много отпечатъци в душата ти?

Много отпечатъци оставя, повечето са прекрасни. Но има и много болка. Това казвам и на дъщеря ми, която е тръгнала да върви по този път, че трябва да свикне да преодолява тези неща.

Адреналинът на сцената намалява ли с годините?

Адреналинът на сцената е в огромни количества постоянно. Именно това е една от причините, която те държи във възбудено състояние, докато си на сцената. Има различни случаи, когато влизам на сцената с максимална концентрация, загрял, подготвен, малко или много се случва с повече енергия, с по-малко енергия – зависи от състоянието ми, защото колкото и да си концентриран и подготвен, ти си човешко същество.

Винаги съм сравнявал стъпването на сцената със скачане от скала – там правиш една крачка и повече не можеш да се върнеш. По същия начин е и на сцената – повече не можеш да се върнеш. Може би понеже ти там си твоят герой и независимо дали той е по-експанзивен или не, ти отделяш огромно количество енергия, за да го поддържаш жив. И когато се изразходва тази енергия, няма как тя сама да дойде, това е от адреналина (като при спортистите).  

Миговете на бездиханност…

Аз лично ги имам, когато съм играл едно прекрасно представление, когато всички са щастливи, има едно поемане на въздух, дълбоко. И след това като че ли известно време не дишаш. Просто седиш в гримьорната или под душа. И като че ли не дишаш. Но пък има и моменти, в които представлението не е минало добре, не си доволен. Човек трябва да си признава грешките. И тогава дишаш по-учестено, много често си говориш със себе си, обикновено се ругаеш.

Снимка: Нощ на театрите

Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във Фейсбук, Инстаграм и Viber Community-то на инициативата.