Деница Димитрова
Когато в началото на януари се разшумя, че българин участва във филм, спечелил „Златен глобус“ и номиниран за „Оскар“, всички се радвахме за успеха на Димитър Маринов. Когато обаче същият човек се появи на наградите на Академията с малък трибагреник, той си навлече яда на половин народ, който по-рано го подкрепяше.
► Запомнете това име: българинът Димитър Маринов и триумфът му в Холивуд
За тези, които може и да не са разбрали, „Зелената книга“, в който Димитър Маринов има участие, спечели в най-важната категория на наградите „Оскар“ – за Най-добър филм. Още преди церемонията в интервю за кореспондента на NOVA Ясен Дараков той каза, че като първия български актьор, присъстващ на събитието, представлява цялата страна, а в нейна чест носи малко българско знаме, което пазеше в сакото си. По-късно българинът сияеше от сцената с „Оскар“ в ръка и с нашия флаг, поставен този път в предния му джоб, до сърцето.
И тогава онлайн хейтът започна: поведението на Димитър беше определено като байганьовско (макар че не развя знамето на сцената на „Долби Тиатър“, а просто го остави красноречиво на показ), а някои дори го сравниха с Андрешко, защото „се докопа тихомълком до Джулия Робъртс и грабна Оскара (предназначен естествено за продуцентите на филма) от ръцете...“ – когато всъщност последната статуетка беше останала за продуцента, който в този момент държеше реч (вижте сами тук).
Докато много хора у нас искрено се зарадваха за успеха на българския актьор, други бяха засрамени заради „патриотарските изказвания“ и преекспонирането в заглавията. Аз обаче разбирам и вторите – преувеличено е да чуеш или прочетеш, че български актьор е носител на „Оскар“ и големият победител на вечерта, когато всъщност номинацията не е лично негова, а той има само няколко реплики. Но това правят медиите – взимат най-важното от едно събитие според спецификата на конкретната си аудитория и го превръщат в акцент – защото такъв е бизнесът.
Гледайки интервюто на Димитър Маринов от червения килим и аз се почувствах особено – не неудобно, а по-скоро необичайно. Малко по-късно си обяснявам причината – един мъж беше избрал да сподели малкия си голям личен успех със своята родна страна и да го приеме като национално постижение, за да донесе малко радост и самочувствие от трибуната на „Оскар“-ите за своите сънародници.
Дори да става въпрос за комплекса на човек от малка страна или за извличане на допълнителна слава, предпочитам вариантът да е този. Защото в интервютата си покрай „Зелената книга“ Димитър можеше изобщо да не споменава откъде е или пък да критикува държавата си по някой от многобройните параграфи, по които тя заслужава. Но въпреки своите три десетилетия, прекарани в Америка, той продължава да говори свободно български и не забравя откъде е тръгнал.
Колкото обаче е комплекс да преувеличаваш нечий успех, било то собствен или чужд, не по-малък комплекс издава пренебрегването и критиките срещу същото постижение, независимо колко е голямо то. А за всички тези години в САЩ изглежда, че Димитър Маринов е развил една полезна чуждестранна черта.
Все си мисля, че сред разликите между нас и хората в САЩ са някои техни простички, но важни умения: да бъдат благодарни към живота, да празнуват успехите си, независимо колко големи са те, да се радват на чуждите постижения и с обич да хвърлят светлина към родния си произход – било то мексикански, азиатски или български. А това само може да направи една нация по-щастлива.
Ето такъв урок ни даде Димитър Маринов, но очевидно не са го разбрали онези, които най-много имат нужда.
