Носителят на „Икар“ Севар Иванов за Edna: „Ако светът е театрално представление, то е като хората, които го създават“

Преди да е навършил 30 години Севар Иванов вече има не само няколко запомнящи се изпълнения в театъра, едно от които тази година му донесе и награда „Икар“, но е поел и отговорната роля на заместник-директор по административните въпроси на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград. Завършил НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов, той сякаш носи светлината на покойния професор и не само вярва, че театралното изкуство у нас може да се промени към по-добро, но и действа в тази посока. Доказателство за това са и новите представления в благоевградския театър и стремежа на Севар към съвършенство - което макар и непостижимо, не го спира да опитва, признава той.

Ето какво разказва още Севар пред Edna в края на един от най-успешните си сезони, когато той има не една причина да празнува. Най-скорошната сред тях е новото заглавие в репертоара на благоевградския театър - „Съмнение“ от Джон Патрик Шанли, по чиято пиеса е заснет и едноименния филм от 2008 г. с Мерил Стрийп и Филип Сиймур Хофман, а в ролите на сцената у нас влизат Калин Врачански, Станка Калчева, Мариана Бонева и Радена Вълканова.

Тази година изпращаш вълнуващ театрален сезон, като през него спечели първия си „Икар“ за ролята на Агатон във „Федра“ на Театър „Азарян“. Какво помниш най-ярко от тази вечер?

Определено театралният сезон, който е към своя край, беше изпълнен с много силни емоции и вълнуващи моменти. Най-вече заради възможността да се върнем постепенно към нормалното ни ежедневие. Щастлив съм, че въпреки пандемията взех участие като актьор в два нови спектакъла – „Федра“ и „Шахнаме: Сказание за Зал“; в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград реализирахме няколко нови представления – „Тартюф“, „Панаир на суетата“, „Колко е важно да бъдеш сериозен“, „Пепеляшка“, „Неволята“, „Заровеното дете“ и последната ни премиера от този месец – „Съмнение“.

Изреждам всички тези заглавия, защото е важно да си даваме сметка колко много работа са свършили театрите и всички артисти във време, в което бяхме изолирани. В театрите се съхранява живата комуникация между хората и именно общуването ни помага да се възстановим след събитията от последните две години.

Относно наградата – да, беше вълнуваща вечер, която се надявам дълго да помня, но по никакъв начин не искам да ѝ слагам етикет като „най-хубавият ден в моя живот“ или нещо подобно.

Изключително благодарен съм на комисията, че е преценила да отличи мен в категорията поддържаща мъжка роля, но наградата няма да премахне колебанията ми дали съм добър актьор или дали ставам за тази професия. И се радвам, че е така. Предпочитам да си остана с тези колебания, защото те ме мотивират да давам всичко от себе си всеки път, когато съм на сцената.

От 27 март – Световния ден на театъра, когато се раздаваха наградите „Икар“, помня огромното си притеснение, когато чух името си и излязох на сцената. Много по-трудно е да си себе си пред публика (особено когато в публиката са твои колеги и приятели), отколкото скрит зад своя герой.

Освен актьор, си и заместник-директор на Благоевградския театър „Никола Вапцаров“. Как успяваш да съчетаваш двата типа ангажименти и как едното ти помага на другото?

За мен няма нищо по-хубаво от това да имам много ангажименти, особено такива, които ми харесва да правя. По този начин се държа в кондиция. Административната работа и творческата дейност сигурно са някакви противоположности за повечето хора. При мен те се допълват, защото са обединени от едно общо – театъра (или още по-общо – изкуството).

Смятам, че за да създаваш нещо наистина качествено и успешно, то трябва да познаваш всички процеси по неговата реализация. Театърът е колективно изкуство и в него много отделни индивиди гледат в една обща посока. Важно е всички да се чувстват добре на мястото си и да осъзнават ролята си в цялото. С колкото повече неща в театъра се захващам, толкова по-лесна ми е комуникацията с всички, защото мога да разбера какви са потенциалните проблеми и как биха могли да бъдат разрешени.

За да правиш това, с което се занимаваш, със сигурност трябва да „гориш“ в него. Кое е най-голямото вдъхновение за теб в работата ти?

Виждам смисъла в културата и добавената стойност, която тя ни дава – нещото, което ни различава от останалите животни. Ние можем да размишляваме, комуникираме (не само на ниво „инстинкт“) и да се развиваме. Относно развитието – има много работа за вършене… Това е нещото, което ме мотивира. Много е лесно да се оплакваме как нещата не са такива, каквито бихме искали; как нещата трябва да се променят, а в същото време ние да си седим същите.

Ако погледнем света като театрално представление – то е такова, каквито са хората, които го създават (ние). Хубавото в случая е, че ние можем да се променяме и ежедневието ни да е един вечен репетиционен процес, в който да надграждаме вече постигнатото от нас.

Моето най-голямо вдъхновение е „съвършенството“ – нещо, което знам, че не мога да постигна, но това не ме спира да опитвам.

В началото на юни в благоевградския театър направи премиерата си спектакълът „Съмнение“. Как бе приет от публиката на първите си дати и как се спряхте на тази пиеса?

Гледайте този спектакъл! Казвам го като зрител, човек и актьор. Като заместник-директор мога да кажа, че следващите дати, на които ще се играе са 25 и 26 юни от 19:00 ч. в Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград.

Пиесата е избрана и предложена от режисьора Стайко Мурджев (това име на театрален плакат е гаранция за страхотен спектакъл!). След премиерата на „Съмнение“ имах възможността да изпращам зрителите и да слушам техните отзиви. Най-любопитни в тези случаи са думите на непознатите, които нямат причина да крият истинското си мнение. Излизайки от салона, публиката определено не криеше емоциите си от представлението – поздравяваха ни и ни стискаха ръцете, сякаш нас са гледали преди малко на сцената. Беше много вълнуващо.

Още от Известни

Следвал си магистратура по Мениджмънт на сценичните изкуства, а докторантурата ти е свързана с финансиране на сценичните изкуства. Според теб кой е най-големият организационен проблем на театъра у нас и как може да бъде разрешен?

Като говорим за проблеми в държавния културен сектор, не можем да пропуснем Министерството на културата и ролята, която оказва върху развитието на сценичните изкуства у нас. Министерството на културата има една основна и доста трудна задача – да намери правилната формула, при която всичко да върви нагоре – и дейността на културните институти, и ефекта от работата им, и условията на труд… Определено има нужда от реформа. Но не такава, при която едното да е за сметка на другото. Това е и причината да следвам докторантура.

Темата на дисертацията ми е „Методика за финансиране на сценичните изкуства: възможности за оптимизиране“ и изследвам ефективността на публичните средства в сектора – каквато е в момента и каква би могла да бъде. Светът се движи много бързо и, за да се гарантира устойчивост в сектора, той трябва да се развива със същото темпо. Има много неща, които вече не са актуални или морално остарели. Като започнем от голяма част от сградния фонд и механизацията в театрите, които не са променяни през последните десетилетия, и стигнем до пандемията от Ковид-19, която рязко промени „правилата на играта“.

Разбира се, когато говорим за държавен сектор и публични финанси, съществена роля заема и политическата обстановка, която също не е особено стабилна последните години.

Дългогодишното неглижиране на проблемите в сценичните изкуства ги е превърнало в едно „тежко наследство“ за всеки следващ, заел министерския пост. Време е някой да обърне внимание на проблемите на театрите, защото държейки ги „в тъмното“, не сме забелязали колко са пораснали.

В едно интервю казваш, че егото може да е от най-голямата полза за творчеството, но и негов най-голям проблем. В кои моменти от своята професия си се сблъсквал най-сериозно с егото – било то твоето, или нечие чуждо?

Както казах и преди това – театърът е колективно изкуство. При него отделният индивид и респективно неговото его не могат да бъдат на първо място… Трябва да се гледа цялата картинка. Относно моето его в актьорската професия – отне ми няколко години (и няколко роли) да разбера, че не съм прав. Много се радвам, че стигнах до това заключение, защото спрях да се ограничавам единствено с моята гледна точка. Като актьор имам пълно доверие на режисьора, тъй като той знае какво иска да постигне с целия спектакъл.

Две години след началото на пандемията се усеща сякаш тя вече е в миналото. Трудно ли беше обаче влизането отново в ритъм след отварянето на театрите и как се отрази на теб цялата ситуация?

Искрено се надявам да е дошъл краят на цялата история с пандемията и ние да сме се поучили от това, през което преминахме последните две години. За съжаление, заедно с вируса, изпратихме и много хора – наши роднини, близки и познати… Пожелавам на всички да са по-смирени и да обръщат повече внимание на ценностната си система. Изолацията, през която всички преминахме, ми помогна да разбера кое е важно за мен. И днес, когато вече всичко изглежда нормално и е много лесно да се подхлъзнем по предишни злободневни навици, е наша лична отговорност да съхраним съществените неща.

Относно театъра и влиянието на Ковид-19 върху дейността на културните институти, то тепърва ще ставаме свидетели на последиците от пандемията.

За съжаление, има хора, които след пандемията си мислят, че без култура може. Е, това не е вярно. Образованието не е за образованите и здравеопазването не е за здравите. По същия начин културата трябва да е приоритет на държавата, защото именно мисъл като „без култура може“ е ясна индикация, че имаме много накъде да се развиваме.

За щастие има и много хора, които с нетърпение чакаха театрите да отворят отново и независимо от максимално допустимия капацитет на залата, дистанцията с другите зрители, задължителното носене на маска в салона и всички останали ограничения, те идваха в театъра, защото знаят, че ползите са много повече от рестрикциите. Най-много се радвам на родителите, които водят децата си на театър, защото по този начин се възпитават следващите поколения аудитория.

От профилите ти в социалните мрежи си личи, че освен театъра, пътешествията са друга твоя страст. Кои дестинации планираш да посетиш това лято и кои свои любими места би ни препоръчал?

Да, много обичам да пътувам и, запазвайки атмосферата от предишния въпрос, бих препоръчал на читателите да обърнат внимание на местата, които ни заобикалят. Благодарение на пандемията и ограниченията при пътуване в чужбина успях да преоткрия много места в България. Именно защото са близо, често ги пренебрегвах и ги оставях за „друг път“. Е, този път дойде и съм много щастлив.

Доста любими места се натрупаха от пътуването ни из Родопите – въженият мост към село Лисиците, пещера Голубовица, панорамна площадка „Орлово око“, скално-култов комплекс „Орлови скали“ и други. Определено бих се върнал там – този път преди края на работното време на пещера Дяволското гърло…

Планове за пътуване това лято все още нямам. Заради работата ми не разполагам с много време за планиране, а се ориентирам своевременно. Няма особено значение накъде отивам, защото може да се види нещо хубаво навсякъде.