Днес ви срещаме с Нана Гладуиш, позната на всички като любима водеща от телевизионния екран, но и като изключително силна жена, пример за това как трябва да го живеем този живот и как трябва да се борим за него. В световния месец за борба с рака на гърдата, с Нана си говорим за диагнозите, които се превръщат в житейски мисии, за помъдряването и научените уроци по пътя до тук.

***

Нана, Вие бяхте една от първите известни личности, които обявиха публично за поставената диагноза и така допуснахте хората надълбоко в една безкрайно лична и много деликатна тема като човешкото здраве. Какво Ви накара да направите тази стъпка тогава? 

Трябва да призная, че в самото начало това беше просто едно откровение на много уплашен човек. Аз по природа съм доста открита и пряма. Не можех да си представя, че хората около мен ще шушукат зад гърба ми. Аз съм публична личност, работя в медии от 19 годишна. Винаги съм обичала да задавам и да отговарям на неудобни въпроси. За мен в тях се крие истината. Всичко друго е възпитание и дори в някаква степен социално лицемерие. Не можех да си представя, че ще гледам хората в очите и ще ги лъжа, че съм добре. Когато дадох първото си интервю, все едно взривих бомба в ефир. Настъпи зловеща тишина. Всичко беше притихнало в някакво удивително смирение.

Аз просто изкрещях болката си с надеждата да се отърся от нея. Тогава все още не мислех, че това може да е началото на една мисия за цял живот.

Имало ли е миг, в който сте съжалявала, че сте споделили публично за проблемите, през които преминавате в здравословен аспект?

Никога не съм съжалявала. Имало е обаче моменти, в които ми е било много трудно заради избора, който направих. Веднага се появиха хора, които започнаха да говорят срещу мен. Да ме обвиняват, че си правя пиар, да ме обиждат и упрекват. Да пишат коментари как не съм единствената с рак, защо медиите ги занимават с мен. Някои стигаха до там в омразата си, че пожелаваха на детето ми, майка му да умре, защото е боклук и заслужава съдбата си.

Това беше голям урок за мен. Първо диагнозата и после животът ми, след като направих това (диагнозата си) публично достояние. Но не съжалявам. Аз никога за нищо в живота си не съм съжалявала.

Като жена, преминала през тази жестока битка, какво смятате, че може и трябва да се промени в превенцията и лечението на рака на гърдата в България?

Отношението към диагнозата и към пациента. Това трябва да се промени. Представте си как отивате на ресторант и сервитьорът ви мучи в лицето, а когато го попитате нещо е като буреносен облак и не ви помага с нищо от менюто. Накрая ви дава сметката със самочувствието, че ви е направил услуга. Е, как е?

Ето това е нашата здравна система. Всички здравно осигурени пациенти са клиенти. Така трябва да мислят министрите и управляващите. А клиентът винаги има право. Подчертавам не винаги е прав, а винаги ИМА ПРАВО.

Често говорим за чувството на страх и паника, което изпитват жените след поставена диагноза рак на гърдата, но гневът и ядът също са честни техни спътници. Изниква въпросът “защо точно аз, защо се случва на мен?” Минавала ли сте през подобни емоции и как човек може да се справи с тях?

Гневът е по-страшен от страха, защото е по-деструктивен. Страха те сковава, прави те безпомощен, но гневът е разрушителен. Разбира се, че съм изпитвала всички тези чувства. Когато след страха стигнах до гнева, си спомням как пътувах с кола и гледах през прозореца улиците, хората. Виждах майки хванали за ръка децата си, смеейки се, бутащи колела на път към парка. Те се смееха, а аз злобно се питах: "защо Господи, защо те могат да си живеят живота и да му се наслаждават, а аз трябва да умра?! Защо, защо аз?"

Това са самоубийствени мисли. Месеци наред се борих с тях. Докато не разбрах, че не трябва да умирам. Напротив трябва да живея, защото искам.

Разбира се, подобно твърдение не може да ни излекува физически, но психически - да. Ето тук е удивителната роля на психолога. Да открие тези самоубийствени мисли и да ни даде рецепта за тях. При всеки е различно, но аз винаги моля пациент в това състояние да спре да си задава точно тези два въпрос “защо” и “защо на мен”. Давам пример на чути вече отговори - "Защото пуша, защото не обичам себе си, защото не се разбирам с майка си, защото родих късно, защото мъжа ми изневери, защото се раздавам за другите, защото не съм твърде негативна, защото трябва да науча важен урок"... Мога да ви давам и още отговори…. Е, и? Може ли да си избере един и да продължи с лечението? В такава ситуация подобни екзистенциални въпроси и не дай си Боже възможните абсурдни отговори няма да ви дадат нищо. Търсенето на подобни отговори, които са вид упрек към себе си или към някой в близкото обкръжение, са дълбоко заложени в нас още от смисъла на християнството. На повечето от нас им е втълпено, да не кажа заложено, че духовното израстване се случва само чрез страдание. Много тъжно …

От диагнозата рак на гърдата страда не само жената, но и всички нейни близки. Как Ви помогна Вашето семейство в този труден период?

Даже не може да си представите колко по-тежка може да бъде диагнозата за близките в сравнение със самия пациент. Понякога цялата тежест пада върху тях. Пациентът абдикира от ситуацията, потънал в страх, гняв и невъзможност да взима логични решения. Затова е толкова важно да се работи с близките.

Помислете, това са здрави хора, които се чувстват добре, но изведнъж животът им се променя на 180 градуса. Те трябва да са опора, да са силни, да продължат ежедневните си задължения, но и да отговорят на всички очаквания на пациента. А повярвайте ми, много често пациентът може да е абсолютно нетърпим. Да не забравяме страха, който те изпитват за близкия си, ужаса, че той може да си отиде и те да останат сами. Тази тежест е огромна за съпрузите на жени с рак. Не случайно тази диагноза е една от най-честите причини една двойка да се раздели/ разведе. Невъзможността да продължат живота си постарому и липсата на опит и съвети как да продължат напред заедно след диагнозата и всичко, което произтича от нея.

Моето семейство премина през всички възможни етапи, но едно нещо беше ключово. Вярата на мъжа ми. Той от първия ден повтаряше само едно - ти ще се оправиш.

Имало е моменти, в които оптимизмът му ми е идвал в повече, но повярвайте ми, това е по-добрият вариант. При нас тайната беше в чувството за хумор. И аз, и той нон-стоп се подигравахме с рака, със ситуацията, със страничните ефекти. Обръщахме всичко негативно в смях и закачки. Това, от психологическа гледна точка, не е лош вариант за справяне. Ако не подценяваме сериозността на ситуацията, смехът и надсмивамето над диагнозата може да ни даде чувството, че ние контролираме ситуацията, че ние сме по-силните в тази битка.

Една от щуротиите, които роди моята глава по онова време, беше, че моят рак не е случил на човек.

Снимка: Диляна Флорентин

Кое е нещото, което не сте знаели, сблъсквайки се първоначално със заболяването, а Ви се е искало някой да Ви беше казал? Нещо, което съответно и Вие бихте отправили като послание към жените с рак на гърдата.

Може би щеше да е хубаво някой да ми каже, че в съвременния свят ракът се лекува и след като чуеш диагнозата не е задължително да легнеш и да умреш.

Баща ми почина за един месец от рак. Беше диагностициран в последна фаза. Моят опит беше много негативен. Баба ми беше диагностицирана с рак и три години по късно почина. Имах нужда някой да ми даде друга гледна точка и опит. Получих ги, но в началото беше много тежко, защото мислех, че ситуацията е безнадеждна. Искам хората да разберат, че хванат в началото, ракът е напълно лечим. Искам да знаят, че дори и метастазиралото заболяване вече се лекува или контролира, т.е. дори ракът да не изчезне напълно (да не настъпи пълна ремисия), заболяването може да се контролира с терапии и пациентите могат да продължат да живеят пълноценно.

Много жени твърдят, че сблъсъкът с диагнозата е променил гледната им точка към живота. Случи ли се това при Вас и по какъв начин?

Ще ви разочаровам. Не мисля, че диагнозата промени гледната ми точка. Аз продължавам да вярвам в същите неща, да гледам на живота като на възможност и природно богатство, което може да бъде изчерпано, ако не внимаваш. Диагнозата не ме промени, само ме разви.

Аз водих тази битка с пълното съзнание, че това е битка на живот и смърт, а от такива битки само глупакът не излиза по-мъдър.

Снимка: Лео Кирилов

Фондацията “Една от 8” работи активно вече няколко години в подкрепа на жени с диагноза рак на гърдата. Кое, от постигнатото до момента, Ви кара да се гордеете най-много?

Единственото нещо, с което се гордея е, че девета година продължаваме да помагаме на всеки, който ни потърси. И че от първия ден, в който отворихме вратите на Една от 8, до настоящия не сме изневерили на ценностите си и на мисионерството, на което служим. За нас това е мисия, на която ние предано сме се отдали. Защото, както е казал Никос Казандзакис, “единственият начин да спасиш себе си се състои в това да се бориш да спасиш другите”.

Какво ново предстои за фондацията? Разкажете ни повече за предстоящите ви събития и инициативи.

Освен регулярните дейности за подкрепа за всички нужда, подготвяме и мащабен проект свързан с обратна връзка от пациентите, който ще е с обществена значимост. Този месец стартирахме и DMS кампания Заедно за Една от 8 и всеки може да ни подкрепи и по този начин, за да продължаваме да развиваме нашите дейности.